Диамантите са завинаги

— Un moment, s’il vous plaît

29

 — обърна се тя към жената. Беше развълнувана. Ако успееха да продадат и двете, това щеше да е най-доброто им постижение от месеци. Анри щеше да се зарадва.

Делфин приближи до жената.

— Заповядайте.

— Аз съм Хелена Кауфман — представи се тя, сякаш името й бе всеизвестно. — От Международния конгрес на евреите.

Вероятно видя, че Делфин не разбира, защото продължи:

— Бих искала да говоря със собственика, ако е възможно.

— Аз съм собственикът — отвърна Делфин.

Хелена Кауфман я погледна учудено.

— Да не би Анри Пети вече да не е собственик?

— Той ми е съпруг. В момента е в Берлин и оценява инструменти. За какво става въпрос?

Жената въздъхна.

— Моля да ме извините. Не искам да съм груба, но идвам чак от Брюксел с „Евростар“, за да говоря с него.

— Той очаква ли ви?

— Не, но така и не отговори на писмата ми, затова се наложи да взема нещата в свои ръце — обясни тя. — Сигурно сте ги получили.

Делфин нямаше представа за какво става въпрос.

— Аз поне не съм — призна тя. — Може Анри да ги е получил.

— Може ли да поговорим? — попита тихо жената и погледна англичанина. — Знам, че вероятно не е удобно.

— За какво става въпрос? — попита Делфин.

— Говорим с всички собственици, с които е възможно — продължи жената.

— Собственици на какво?

— Значи наистина не сте получили писмата. Собственици на цигулки — обясни тя. — Говоря за цигулки Страдивариус, Гуарнери и Амати. Най-добрите. На вас може и да не ви е известно, госпожо Пети, но хиляди от най-добрите инструменти в света са принадлежали на евреи, които са изчезнали или избягали по време на войната. Нацистите са набелязали въпросните инструменти, за да бъдат използвани в бъдещ университет в родния град на Хитлер. Знаем, че са избили много хора, за да се сдобият с цигулка като вашата.

Делфин не беше чувала за подобно нещо. Запита се защо Анри не е споменал за писмата.

Тя поведе жената към два тапицирани с плюш стола до вратата. Даде й знак да седне на същото място, на което тя бе седяла преди години, докато слушаше как децата на Франсоа Дюбре разговарят с мъжа, който щеше да стане неин съпруг.

— Моля ви, почакайте ме — помоли тя. — Ще се върна след няколко минути.

— Да не би да имате Страдивариус в магазина? — попита англичанинът.

Стори й се разочарован, сякаш, ако беше знаел, щеше да си тръгне с него преди половин час.

— Не — увери го тя. — Цигулката е от колекцията на съпруга ми.

Почувства се неловко. Искаше й се той да си тръгне, не се интересуваше дали ще купи нещо.

Той купи челото и обеща да помисли за лъка. Щом си тръгна, Делфин отиде при жената до вратата и седна на стола срещу нея.

— Казахте, че нацистите са крали страдивариуси. Какво общо има това със съпруга ми?

— По времето, когато са били откраднати — започна жената, — инструментите не са имали кой знае каква стойност, освен сантиментална. Повечето са били пазени в семействата от поколения. Евреите, които са били изпратени в концентрационни лагери, са изгубили безкрайно много. Дори не са се замисляли за нещо толкова незначително като цигулка. Сега обаче тези инструменти струват милиони. Опитваме се да ги върнем на законните им собственици.

Делфин разбра защо Анри е пренебрегнал писмата — нямаше никакво намерение да връща Страдивариуса.

— Разбирам колко ви е трудно — рече тя. — Само че съпругът ми е наследил цигулката от баща си. За него е много ценна.

— А баща му кога се е сдобил с нея? — попита жената.

— Трябва да е било през петдесетте.

Хелена Кауфман кимна многозначително и я погледна така, сякаш й казваше, че трябва да се засрами.

— „Солсбъри“ е сред цигулките, за които подозираме, че са били откраднати — заговори тя. — Сигурно си давате сметка, че документите отпреди свекър ви да я купи не са били проверени.

Бащата на Делфин веднъж я заведе до мемориала на мъчениците от депортацията, издигнат в памет на 200 000 френски жертви на нацистките концентрационни лагери. От 78 000 евреи, депортирани от Франция — 11 000 били деца — само 2500 се върнали живи. Тя дълго не можа да забрави тъмния коридор, осветен с кристал за всяка жертва, и плочата на пода: „Те отидоха на края на света и не се върнаха“.

Месеци наред след това сънуваше кошмари. Разплака се пред баща си една вечер и го попита защо я е завел там. Той й разказа какво е било да се живее в Париж по време на нацистката окупация. Никога нямало да забрави началото на окупацията, хората и животните, които извеждали от града, за да ги качат на влакове, незнайно за къде. След това германските войници марширували всеки ден по Шанз-Елизе. Знамената със свастиката се развявали пред „Отел льо Мьорис“. Имало купони за бензин и само тук-там се мяркал по някой автомобил. Почти всички карали колела. Нямало нито достатъчно топлина, нито храна. Хората били гладни, кожа и кости. Бабата и дядото на Делфин и съседите им се редували да отглеждат пилета в апартаментите. Ако чуели, че месарят е заредил стока, хората се нареждали на опашка в четири сутринта, въпреки че било незаконно.