Диамантите са завинаги

— Доста… необичайно — заяви той. — Не че да свириш на цигулка между три и пет часа на ден, когато си на девет, се брои за обичайно.

Делфин се усмихна.

— Някога искал ли си по-обикновено детство?

— Да. А ти?

Тя сви рамене.

— Не познавах друго детство.

— Майка ти къде беше? — полюбопитства той.

— Почина, когато бях на четири.

Така твърдеше баща й, но когато тя стана на двайсет и пет, той й разкри истината. Майка й ги напуснала, когато Делфин била на четири, просто една нощ изчезнала, без да каже и дума. Четиринайсет години нямал никаква вест от нея, докато съдебният лекар в Сен Манде не изпратил писмо, за да му съобщи, че е починала и най-близкият роднина трябва да прибере тялото.

Делфин мисли за това седмици наред, докато то не я смаза. Най-накрая реши да го изхвърли от мислите си. Майка й беше починала, има ли значение кога? Така или иначе нея я нямаше открай време.

Беше казала истината единствено на Анри.

— Леле, боже! — въздъхна Пи Джей. — Тежка работа. Моите съболезнования.

— Беше отдавна.

— Сигурно си била много самотна — отбеляза той.

Тя често бе рисувала красиви картини от детството си пред съпруга си и бизнес партньори. Те много се забавляваха, докато вечеряха в „Льо Крийон“ с американски актьори или богати парижки бизнесмени и евтините им курви. Ако разкажеш една история достатъчно пъти, тя става почти истина. Сега обаче, докато седеше с Пи Джей, си спомни. Имаше много нощи, в които баща й се напиваше до припадък и тя трябваше да го влачи до дома. А колко се страхуваше, вечно я беше страх. Беше едва на единайсет, когато една нощ някакъв бизнесмен я последва в тоалетната. След това убеди баща си, че е достатъчно голяма, за да остава сама вкъщи. Все пак мразеше тихия апартамент и непрекъснато поглеждаше към часовника и чакаше той да се прибере.

Разказа част от това на Пи Джей, но пропусна да спомене за бизнесмена в тоалетната.

— Моят старец също си пийваше — призна той. — От него научих сто думи за напиване. Наквасен, натряскан, вързал кънките, накъркан, напоркан…

Почувства се виновна, когато разбра какво си е помислил той.

— Баща ми обаче бе готов на всичко за мен — добави тя. — Беше толкова талантлив. Преди мама да си отиде, той пътуваше с известно трио. Започна тази работа единствено за да не му се налага да пътува. През деня даваше уроци по пиано, за да си е вкъщи, когато се прибера. Записа ме в престижно католическо училище, въпреки че не можеше да си го позволи. Направи го заради мен.

Момичетата в „Сен Агата“ бяха жестоки. Не я канеха на рождени дни, нито да си играе с тях. Беше на четиринайсет, когато някой пусна слух, че била прелъстила млад свещеник, и оттогава никой не разговаряше с нея. Всяка сутрин броеше часовете до обяд, когато тичаше към къщи, за да се нахрани. Не призна всичко това пред баща си. Искаше той да вярва, че е най-щастливото момиченце на света. Понякога, когато той влезеше в кухнята, се преструваше, че клюкарства по телефона, въпреки че в другия край на линията нямаше никого.

— Когато си спомня жертвите, които правеше за мен, сърцето ми се къса — завърши тя.

През отворената врата към фоайето видя забързана чистачка с черна рокля и бяла престилка.

— И татко беше същият — вмъкна Пи Джей. — Отказа се от всичко заради нас, децата. Това е достойно за уважение, въпреки че понякога го поглеждам и се питам защо му е бил такъв живот. Питам се дали не ни мрази. Баща ти зае ли се с по-сериозна музика, след като ти порасна?

— Не. Зае се с недвижими имоти. Приятелката му го вкара в този бизнес — и мен също, за известно време. Не че ни беше приятно. Аз се чувствах… изгубена. Но пък изкарахме доста пари.

Тя бе използвала парите, за да купи магазина, което щеше да допадне на баща й. Мислеше, че го прави заради него, но може би изборът й бе егоистичен. Може би просто се опитваше да поддържа спомена за него жив в деня, когато се запозна с Анри. Баща й беше починал на шейсет, все още пълен с живот.

Приближи се сервитьор — кльощав старец с бяла коса и стегнат черен костюм. Делфин не го познаваше.

Поръчаха си шампанско.

— Този хотел е най-добрият в Париж — рече тя. — Правят всичко с финес. Ако гостът е жена, всеки ден подреждат свежи цветя в стаята й, оставят женски списания, има специално диетично меню и пътеводител за най-добрите места за шопинг.

Той се подсмихна.

— Ако някой хотел в Америка се опита да направи подобно нещо, сигурно ще ги съдят.

— Защо? — учуди се Делфин.

— Феминизъм.

— Имаш ли си приятелка в Ню Йорк? — попита тя.

— Не, госпожо. Имам много момичета и приятелки, но не и гадже.

— Защо така?

— Просто нямам късмет в любовта. Имаше едно момиче. Шанън. Беше отдавна.

— Какво значи отдавна за двайсет и три годишен мъж? — попита тя. — Та ти си още почти дете.

Той се разсмя.

— Скъсахме преди година.

— Какво се случи?

— Първо, аз нямам време. Почти не се виждахме. Тя обаче беше специална. Умна, но от семейство като моето. Мама я обожаваше. По едно време си мислех да се оженим. Само че непрекъснато се карахме. Карахме се, после се сдобрявахме, после пак се карахме. Както става обикновено.