Дивергенти

Ерик гледа известно време ту към мен, ту към Тобиас, после избухва в смях - прекомерно висок и твърде продължителен, който звучи заплашително и стърже слуха ми като шкурка.

- Не е ли малко старичък за теб, а, Трис? - пита той и отново се изсмива.

Бърша бузата си, сякаш трия сълза.

- Сега вече мога ли да си вървя?

- Добре - казва Ерик. - Но да знаеш, че ти е забранено друг път да напускаш лагера без придружител, ясно ли е? -После се обръща към Тобиас. - А ти... по-добре си отваряй очите на четири повече никой от трансферите да не прекрачи извън лагера. И никой да не се опитва да те целува оттук нататък.

- Дадено - подбелва очи Тобиас.

Напускам първа, излизам отново навън и разтърсвам длани, за да спра нервното им потрепване. Сядам на паважа и обвивам коленете си с ръце.

Загубила съм представа колко дълго седя така, с наведена глава и затворени очи, когато вратата пак се отваря. Може да са минали двайсет минути, може да е един час. Тобиас върви към мен.

Ставам и скръствам ръце, очаквайки да си получа мъмренето. Първо го ударих, после си навлякох неприятности с Безстрашните - няма как да мине без мъмрене.

- Какво? - започвам първа.

- Добре ли си? - Между веждите му се появява гънка и той внимателно докосва бузата ми. Отблъсквам ръката му.

- Чакай да помисля - отговарям. - Най-напред ме обикват пред всички, после ми се налага да си бъбря с жената, която се опитва да унищожи предишната ми каста, накрая Ерик едва не изхвърля приятелите ми от Безстрашните. Май съм имала страхотен ден, Фор.

Той поклаща глава и вдига поглед към порутената тухлена сграда от дясната му страна, която бледо наподобява лъскавата спирала от стъкло зад гърба ми. Трябва да е много древна. Никой вече не строи с тухли.

- На теб пък защо изобщо ти пука? - продължавам. -Нали можеш да бъдеш както жесток инструктор, така и загрижено гадже. - Изпъвам рамене при думата „гадже". Нямах намерение да я използвам толкова лекомислено, но вече е твърде късно. - А може да изпълняваш и двете роли едновременно.

- Аз не съм жесток - озъбва ми се той. - Тази сутрин те защитих. Как, според теб, щяха да реагират Питър и мат лоумните му приятели, ако бяха разбрали, че ние с теб...? -Той въздъхва. - Тогава никога нямаше да победиш. Щяха да си обяснят резултата ти с това, че си ми любимка, а не с твоите способности.

Отварям уста да възразя, но не мога. Наум ми идват няколко остроумни забележки, но ги преглъщам. Той има право. Бузите ми пламват и аз се опитвам да ги разхладя, като опирам длани в тях.

- Не беше нужно да ме унижаваш само за да им докажеш нещо - казвам най-накрая.

- А ти нямаше нужда да тичаш при брат си само защо-то съм те наранил - отговаря той. После се почесва по тила. - Но все пак това свърши работа, а?

- За моя сметка.

- Не съм очаквал, че ще ти подейства така. - Той свежда поглед и свива рамене. - Понякога забравям, че е възможно да те нараня. Че изобщо някой е способен да те нарани.

Пъхам ръце в джобовете и прикляквам. Обзема ме странно чувство - сладка, болезнена немощ. Той е постъпил така, защото е вярвал в моята сила и издръжливост.

У дома Кейлъб беше силният, защото можеше да бъде самоотвержен, защото всички добродетели, пенени от родителите ми, му бяха присъщи по природа. Никой досега не е бил толкова убеден в моята сила.

Надигам се на пръсти, протягам врат и го целувам. Само устните ни се докосват.

- Ти си велик, да знаеш. - Поклащам глава. - Винаги си наясно точно какво трябва да направиш.

- Само защото предварително дълго съм го обмислял -отговаря той и бързо ме целува. - Как иначе щях да оправя това, ако ти и аз... - После се дръпва и се усмихва. - Правилно ли чух, че ме нарече „гадже", Трис?

- Не е точно така - свивам рамене. - Защо? Така ли искаш да ти викам?

Той прокарва ръка по тила ми, повдига с пръсти брадичката ми и моето чело опира в неговото. За миг оставаме така, той е затворил очи, дъхът ни се смесва. Усещам неговия пулс във върховете на пръстите му. Долавям как дишането му се ускорява. Изглежда притеснен.

- Да - казва най-накрая. После усмивката му се стопява. - Според теб успяхме ли да го убедим, че си просто едно глупаво момиче?

- Надявам се - отговарям. - Понякога да си дребен е от полза. Не съм толкова сигурна, че успях да убедя Ерудитите обаче.

Крайчетата на устата му увисват и той ме поглежда мрачно.

- Трябва да ти кажа нещо.

- Какво?

- Не сега. - Той се озърта. - Да се срещнем отново тук в единайсет и половина. Не казвай на никого къде отиваш.

Кимвам, той се обръща и изчезва също толкова неусетно, както и дойде.

- Къде се губиш цял ден? - посреща ме Кристина, когато се връщам в спалното помещение. То е празно, явно всички останали са на вечеря. - Търсих те навън, но така и не те открих. Всичко наред ли е? Загази ли, задето удари Фор?

Поклащам глава. Само мисълта да й разкажа къде съм била наистина, изцежда силите ми. Как бих могла да обясня това импулсивно мятане във влака и посещението при брат ми? Или зловещото спокойствие в гласа на Ерик, до-като ме ратитваше. Или, като за начало, причината, поради която избухнах и ударих Тобиас?