Дом на пръст и кръв

Тя извървя пътя до „Белият гарван“. И най-сетне спря пред нишата в стената до служебния му вход. Пот се стичаше по врата й, попиваше в зелената й рокля. Отново извади телефона си.

Но не се обади на Хънт. Макар и да не я беше прекъсвал, ангелът я следваше по въздуха.

Няколко дъждовни капки тупнаха по тротоара. Брайс се надяваше тази нощ цял порой да се изсипе над Аталар.

Пръстите й покръжиха колебливо над екрана. Тя въздъхна, съзнавайки, че не бива да го прави.

Но все пак го направи. Застанала в същата ниша, където си бе писала с Даника преди две години, Брайс отвори съобщенията. И те прогориха очите й.

Провлачи с палец надолу, подминавайки последните им веселяшки думи и закачки, докато не стигна до снимката, която Даника й беше изпратила онзи следобед — тя и глутницата й на мача по сънбол, всичките с тениски на Университета на Лунния град. На заден план се виждаха играчите на терена — сред тях и атлетичната фигура на Итън.

Но погледът й се върна към лицето на Даника. Към широката усмивка, която познаваше като своята собствена.

Обичам те, Брайс.

Старият спомен от онзи майски ден от последната им година в университета я приласка, всмука я в себе си.

Нагорещеният асфалт хапеше коленете на Брайс през съдраните й дънки; охлузените й ръце трепереха, докато ги държеше сключени зад главата си, както й бе наредено. Болката в рамото я пронизваше като нож. Беше счупено. Но онези все пак я накараха да сложи ръце зад тила си.

Откраднатият мотоциклет вече представляваше смачкана купчина метал върху прашното шосе. Камионът, отбил на около шест метра от тях, боботеше на празен ход. Пушката беше някъде в маслиновата горичка отвъд планинския път, изхвръкнала от ръцете на Брайс при катастрофата. Катастрофата, в която Даника беше спасила живота й, обгръщайки я с тялото си. Поемайки раздиращия сблъсък с асфалта и за двете им.

Застанала на колене на три метра от нея, също вдигнала ръце зад тила си, Даника кървеше от толкова места по тялото си, че дрехите й подгизваха от кръв. Как се беше стигнало дотук? Как се бяха забъркали в такава каша?

— Къде са шибаните патрони? — провикна се шофьорът на камиона към приятелите си, стиснал в ръка празния си пистолет.

Необяснимо, съдбовно празния си пистолет.

Широко отворените карамелени очи на Даника се взираха нетрепващо в нейното лице. Тъга, болка, страх, разкаяние — всичко това се четеше в тях.

— Обичам те, Брайс. — По лицето й се търкулнаха сълзи. — Много съжалявам.

Никога преди не беше изричала тези думи. Никога. Брайс от три години я подиграваше за това, но Даника упорито отказваше да ги каже.

Някакво раздвижване от лявата им страна привлече вниманието на Брайс. Бяха намерили патроните в кабината на камиона. Но Брайс не отлепи поглед от Даника. От красивото й свирепо лице.

В този миг нещо в нея се освободи. Като отключена ключалка. Като първите слънчеви лъчи над хоризонта.

И докато патроните се приближаваха към празния пистолет и жестокия му притежател, Брайс пророни:

— Затвори очи, Даника.

Брайс примига и яркият спомен отстъпи място на снимката, която още я гледаше от екрана на телефона й. Даника и глутницата „Дяволи“ години по-късно — щастливи, млади и пълни с живот.

Броени часове преди края им.