Дом на пръст и кръв

Небесата се отвориха и плясъкът на криле й напомни за Аталар, кръжащ над нея. Без дори да го погледне, Брайс влезе в клуба.

25

Хънт знаеше, че е оплескал нещата. И щеше здравата да загази, ако Мика разбереше, че се е изпуснал за онази нощ.

Съмняваше се Куинлан вече да се е обадила на магьосницата или в кабинета на Мика — и щеше да го предотврати някак. Да я подкупи с нови обувки или дамска чанта, или каквото там си поискаше, само и само да си държи езика зад зъбите. Станеше ли някоя грешка, можеше да си представи как ще реагира Мика.

Остави Куинлан да потича през града, следвайки я от Стария площад през тъмната пустош на Асфоделските поля, а оттам през Бизнес района и обратно в Стария площад.

Хънт летеше над нея, заслушан в симфонията от автомобилни клаксони, пулсиращи баси и шепота на априлския вятър през палмите и кипарисите. Вещици на метли кръжаха по улиците, някои толкова ниско, че можеха да докоснат покривите на колите. Ангелите, за разлика от тях, летяха над сградите, стараеха се да избягват оживлението на града, от което пък вещиците сякаш искаха да са част.

Докато Хънт следваше Куинлан, Джъстиниън му се обади с информация за кристалоса, която се оказа едно голямо нищо. Просто няколко мита, припокриващи се с досегашните им наблюдения. Пет минути по-късно му се обади и Вик: да потвърди алибитата на Змийската кралица.

Накрая се обади и Исая да го уведоми, че новата жертва наистина е липсващата прислужничка от храма. Хънт знаеше, че подозренията на Данаан ще се окажат верни: не можеше да е просто съвпадение, че едва вчера бяха в храма и обсъждаха Рога и демона, убил Даника и глутницата „Дяволи“, а сега една от прислужничките беше загинала в лапите на кристалоса.

Момичето беше елфка. Още дете. Мисълта прогори стомаха му като киселина.

Не биваше да води Куинлан на местопрестъплението. Не биваше да я принуждава, толкова заслепен от личната си нужда да разрешат случая възможно най-бързо, че дори не отчете колебанието й.

Чак когато я видя да се взира в разчлененото тяло, когато лицето й пребледня като на мъртвец, Хънт осъзна, че мълчанието й далеч не е признак на спокойствие, а на шок. Психическа травма. Ужас. И той я беше тласнал натам.

Беше допуснал жестока грешка и Рун с право го укори, но… дявол да го вземе.

Още щом за пръв път видя пепелявото лице на Куинлан, осъзна, че тя не стои зад убийствата, че не е замесена в тях по никакъв начин. И само небивал задник би продължил да подозира обратното. Би й казал, че е присъствала в списъка му със заподозрени.

Той потри лицето си. Прииска му се Шахар да летеше с него. През петте му години в нейния 18-и легион тя винаги му позволяваше да преговаря на глас разни стратегии и оплетени казуси, винаги го изслушваше, задаваше му въпроси. Предизвикваше го така, както никой друг преди.

Един час по-късно, когато започваше да вали, Хънт вече беше подготвил цяла реч. Съмняваше се, че Куинлан ще иска да я чуе и ще си признае за шока, в който бе изпаднала днес, но й дължеше извинение. През вековете на робство и война бе загубил толкова много важни части от себе си, ала му се искаше да вярва, че не е загубил поне морала си. Още не.

Но след като извършеше над двете хиляди убийства, които му оставаха до свободата, ако се провалеше по този случай, едва ли щеше да му остане дори моралът. Не знаеше дали дотогава изобщо щеше да заслужава свобода. И не му се мислеше за това.

Брайс получи телефонно обаждане, на което отговори, без дори да забави крачка. Тъй като беше твърде високо, за да я чуе, Хънт само я видя как сменя посоката и се отправя — както осъзна десет минути по-късно — към „Арчър Стрийт".

Дъждът тъкмо се усилваше, когато Брайс спря пред „Белият гарван“ и порови няколко минути в телефона си. Въпреки орловото си зрение Хънт не можа да види какво прави на него. Затова просто кацна на съседния покрив и сигурно за тези пет минути провери телефона си над десет пъти като жалък загубеняк, който чака някое момиче да му пише.

Точно когато дъждът прерасна в порой, тя прибра телефона си, махна на охранителите на входа и влезе в „Белият гарван", без дори да погледне нагоре.

Хънт се приземи на тротоара, разпръсвайки ванирите и човеците наоколо. Единият охранител — полувълк-полудемонак, имаше дързостта да протегне ръка пред него.

— Опашката започва отдясно — обяви с дълбок глас.

— С Брайс съм — каза Хънт.

— Не ми пука — заинати се охранителят. — Опашката започва отдясно.

Въпреки ранния час опашката вече се виеше почти цяла пресечка надолу по улицата.

— Идвам по работа на легиона — натърти Хънт, ровейки за значката си, където и да беше заврял проклетото нещо…

Вратата се открехна и една поразително красива елфическа сервитьорка надникна навън.

— Рисо каза да го пуснете, Крусиъс.

Охранителят, който го беше заговорил, просто задържа погледа му.

Хънт се подсмихна.

— Някой друг път.

И влезе след елфката.