Дом на пръст и кръв

Ръцете й вече трепереха.

— Заета съм — излъга го тя.

След кратка пауза Хънт заяви:

— Това не ти е игра, Куинлан.

Не. Не, не можеше да понесе пак да види такова нещо.

Брайс се насили да вдиша, поглъщайки нарочно ментовите пари от дифузера.

— Чакам клиент.

Той почука на вратата на галерията, решил съдбата й.

— Тръгваме.

Цялото й тяло беше напрегнато почти до тремор, докато с Хънт наближаваха магпреградата, отцепила тясната уличка на няколко пресечки от портата на Стария площад.

Брайс си наложи да диша дълбоко, приложи всички заучени техники за контрол над страха, над познатото тежко чувство в стомаха й. Никоя не сработи.

Ангели, елфи и метаморфи изпълваха уличката. Някои говореха по радиостанции и телефони.

— Някой излязъл да потича сутринта и намерил трупа — обясни Хънт, докато околните му правеха път. — Смятат, че убийството е станало снощи. — Той добави предпазливо: — От 33-ти още се мъчат да установят самоличността на жертвата, но ако съдим по дрехите, е прислужничка от Храма на Луна. Исая вече разпитва тамошните жрици за липсващи момичета.

Всички звуци се сливаха в оглушително бучене. Брайс не си спомняше как са стигнали дотук.

Хънт заобиколи магпреградата, скриваща местопрестъплението от погледите на случайните минувачи, и онова, което видя, го накара да изругае. Завъртя се рязко към нея, сякаш току-що осъзнал в какво я въвличаше отново, но вече беше твърде късно.

Кръвта беше оплискала тухлената стена на сградата, събрала се беше на локвички по пропукания калдъръм, опръскала беше близкия боклукчийски контейнер. А до него, сякаш небрежно изхвърлени от кофа, лежаха буци червена пихтия. Край касапницата белееше разкъсана роба.

Бученето се превърна в грохот. Тялото на Брайс сякаш се отдръпваше все по-надалеч от нея.

Даника се залива от смях, Конър й смигва, Бронсън, Зак, Зелда, Натали и Торн се кикотят истерично…

А накрая просто червена пихтия. Всичките до един, това, което бяха, това, което тя беше с тях — просто купчини червена пихтия.

Край, край, край.

Нечия ръка сграбчи рамото й. Не на Аталар. Хънт си стоеше на същото място с вкаменено лице.

Тя изтръпна, когато Рун прошепна в ухото и:

— Не е нужно да виждаш това.

Друго убийство. Друго тяло. Друга година.

Една медвещица беше коленичила пред тялото и вълшебната й пръчица жужеше от първосвет. Опитваше се да събере трупа — момичето — наедно.

Рун я издърпа настрана, към преградата и открития въздух отвъд нея…

Движението я изтръгна от унеса. Прекъсна бученето в ушите й.

Тя се откъсна от хватката му, без да я е грижа дали някой е видял, нито че като командир на елфическия отряд в Помощната гвардия брат й имаше пълното право да е тук.

— Не ме докосвай.

Рун стисна устни и надникна през рамото й към Хънт.

— Задник.

Очите на ангела просветнаха.

— Предупредих я какво ще види тук. — После добави с леко разкаяние: — Не очаквах да е чак толкова грозно.

Май наистина я беше предупредил, но тя толкова се беше унесла в собствените си мисли, че почти не го слушаше по пътя насам. Чувстваше се, сякаш беше изсмъркала цяла купчина светлотърсач.

— Тя е възрастна жена — додаде Хънт. — Защо ти да решаваш какво може да понесе и какво не? — После кимна към изхода на уличката. — Ти не трябваше ли да проучваш разни неща? Ще ти се обадим, ако ни потрябваш, малки принце.

— Майната ти — изстреля Рун насреща му. В косите му се оплитаха сенки и околните започваха да го забелязват. — Съвпадение ли ти се струва, че убиецът напада прислужничка от храма точно след като ние го посетихме?

Думите им не я достигаха. Нищо не я достигаше.

Брайс обърна гръб на уличката, на гъмжилото следователи.

— Брайс… — опита да я спре Рун.

— Остави ме — пророни тихо тя и си тръгна.

Не биваше да се подчинява на Аталар и да идва тук, да вижда това, да го врязва в паметта си.

Едно време щеше да отиде право в танцовото студио. Да танцува и да се върти шеметно, докато светът не придобиеше смисъл отново. Само в танците намираше утеха, обяснение на всичко. След гаден ден винаги се отправяше към студиото.

Но вече от две години не беше стъпвала там. Дори изхвърли всичките си танцови облекла и обувки. И саковете. Онзи в апартамента и бездруго беше оплискан с кръв — тази на Даника и Конър. Кръвта на Торн беше по дрехите й в спалнята, а на Зелда и Бронсън — по резервния й сак, който беше оставила до входната врата. Червените пръски образуваха шарки като.

Приятен мирис с нотки на дъжд докосна носа й и Хънт се озова до нея. И ето — още един спомен от онази нощ.

— Ей — пророни той.

Ей. Това й беше казал и тогава. Тя се чувстваше като развалина, като призрак, а той коленичи до нея, впи неразгадаеми тъмни очи в лицето й и каза: „Ей“.

Не му беше признала, че има спомени от онази нощ в стаята за разпити. А сега определено не й се говореше за това.

Ако трябваше да говори с някого точно сега, щеше да избухне. Ако я принудеха да направи каквото и да било точно сега, щеше да изпадне в някой от онези пристъпи на първичен елфически гняв й.