Драконът и Джорджът

Погледна отново кулата и му се стори, че докато е траело всичко това, видът на структурата й се е разкривил. Въпреки, че бе само един стар, порутен скелет, тя като че ли се бе променила, между два удара на сърцето му.

Не беше съвсем сигурен, но като че ли я виждаше здрава и оживена, с тълпящи се по нея неясни силуети. Сърцето му заби по-силно, пътят и кулата върху него сякаш се тресяха от всеки удар в гърдите му и се изместваха от фокуса на зрението му — напред и назад, напред и назад…

Тогава забеляза Анджи.

Знаеше, че е прекалено далеч, за да може да я вижда толкова добре. От такова разстояние, на тази светлина трябваше да е трудно да се различи лицето й. Но я виждаше едновременно и от разстояние, и отблизо, ярко и съвършено ясно. Тя стоеше под слабата сянка на една изкъртена врата, водеща към балкон в средата на страничната стена на кулата. Блузата й леко трептеше от дишането и спокойните й сини очи го гледаха отблизо. Устните й бяха полуразтворени.

— Анджи! — изкрещя той.

Не бе осъзнал как му беше липсвала. Не бе разбрал колко я беше желал. Направи крачка напред и разбра, че пътят му е преграден от нещо непреодолимо, подобно на желязна решетка, побита в бетонна основа. Погледна надолу. Видя само жезъла в старата ръка на Каролинус, но той представляваше бариера, през която Джим нямаше сила да премине.

— Къде? — попита Каролинус.

— Там! На балкона на кулата, там! Виждате ли? — Джим посочи и другите вдигнаха глави, за да погледнат накъдето им показваше. — На прага! Не можете ли да видите? Горе, отстрани, на кулата, на прага!

— Нищичко — дрезгаво заяви Брайън, като свали ръката, с която бе засенчил очите си.

— Може би — рече блатният дракон колебливо. — Може би… навътре в сенките, там. Не съм сигурен, наистина…

— Джим — каза Анджи.

— Там! — извика Джим. — Чувате ли я? Бутна спиращата го тояга още веднъж, но без полза.

— Чувам те, Анджи! — изкрещя той.

— Не е нужно да повишаваш глас — спокойно отвърна тя. — Аз също те чувам. Джим, всичко е наред. Проблемът е в тези, които не са свързани с това място. Мога да си тръгна оттук, ако дойдеш сам да ме вземеш. Ще се върнем вкъщи и всичко ще е чудесно.

— Не мога! — извика Джим като почти ридаеше, защото тоягата на Каролинус не му позволяваше да мине. — Не ме пускат!

— Нямат право да те задържат, Джим. Попитай магьосника с какво право те задържа и той ще трябва да те пусне. Попитай го, а после ела тук сам и ме вземи.

Джим се обърна освирепял към Каролинус.

— С какво право… — започна той.

— СПРИ! — гласът на Каролинус прокънтя като гръм на оръдие в ушите на Джим.

Той го зашемети, оглуши и почти го ослепи, така че зрението и слухът му сякаш бяха изолирани с плътни меки прегради. Неестествено изострената му сетивна способност да вижда и чува Анджи бе изчезнала, но все още му се струваше, че я забелязва като сянка в сянката — там, на прага, зад балкона на кулата.

— Защо? — обърна се гневно Джим към Каролинус.

Магьосникът не отстъпи и сантиметър. Тъмните му очи пробляснаха над бялата му брада.

— В името на Силите! — извика той и думите долетяха ясно до ушите на Джим. — Нима ще влезеш сляпо в първия капан, който Те ти сложат?

— Какъв капан? — попита Джим. — Аз просто говорех с Анджи…

Думите спряха на устните му, тъй като Каролинус завъртя тоягата си, за да покаже. Между основите на кулата и каменните отломки по хълма току-що се бе появила проклетата глава на дракон, едър колкото Джим.

Оглушителният рев на Смргол разцепи странното свистене на въздуха:

— Брай! Предател! Крадец… нищожен червей! Ела тук долу!

Драконът в далечината отвори уста. До тях долетя гръмовният му отговор:

— Разкажи ни за Гормли Кийп, стара торба кокали! — прокънтя той. — Дърто, мръсно куче, дебел гущер, изплаши ни с приказки!

— Ах, ти… — Смргол се наведе напред.

— Стой! — извика Каролинус и Смргол спря, като се изправи високо, а после тялото му се отпусна на земята и здравите нокти на предните му крака се забиха дълбоко в пясъчната почва.

— Вярно… — избоботи той с освирепял поглед.

— Дърта игуана! Върви да спиш на слънце! — дразнеше го Брай.

Но сега старият дракон не отговори, а се обърна към магьосника:

— Какво се крие магьоснико? — попита той.

— Ще видим.

Гласът на Каролинус беше твърд. Той вдигна тоягата си и удари с края й три пъти в земята. При всеки удар пътят сякаш се тресеше.

Горе между скалите един особено голям каменен блок се олюля и изтъркули настрани. Дъхът на Джим изтръпна в гърлото му и той чу как зад него Брайън изсумтя дрезгаво. Секо извика с тънък, остър глас. На мястото, разкрито от откъртения камък, една огромна плужековидна глава се надигна от земята. Докато я гледаха, тя се извиси още по-нагоре, жълтокафява на ярката слънчева светлина, двата чифта рога опипваха, докато горната част на тялото й се клатеше ту на едната, ту на другата страна и разкриваше светла външна леко спираловидна черупка. Рогата й се размърдаха и очите, разположени на върха на първия чифт, се насочиха към групата долу. Бавно започна да пълзи по склона към тях, като оставяше блестяща диря по камъните и пясъка зад себе си.