Драконът и Джорджът

След това Смргол отвърна глава, тъй като се обърна да посрещне Секо и Брай, които вкопчени един в друг, се стовариха на земята, почти върху него. Джим се обърна към кулата и имаше време само да излети във въздуха, преди страшилището да го нападне.

Когато атакува, несъзнателно вдигна криле, воден от драконския си инстинкт. Сега почувства пред себе си страшилището — то се спря, а огромните му сиви крака се забиха дълбоко в земята. Ръждивата сопа проблясна пред очите на Джим и той усети силен удар високо в гърдите, който го запрати назад във въздуха.

Размаха криле, за да възстанови равновесието си. Огромното идиотско лице се хилеше само на няколко метра от него. Сопата замахна нагоре за друг удар. Отстъпвайки в паника, Джим се отмести във въздуха настрани и видя как страшилището се поклаща в крачка напред. Сопата отново замахна — светкавично! Възможно ли беше същество с толкова едър и тромав вид да е така бързо в ръцете? От въздуха Джим бе запокитен на земята, почувства в лявото си рамо силна болка, сякаш бе пронизано с копие. За секунда дебелокожа ръка се спусна над него и без да се замисли Джим я посрещна със зъбите си. Бе разтърсен като плъх от териер и захвърлен настрани. Размаха криле, за да си осигури височина и се озова на около пет метра над земята, вперен в страшилището, което грухтеше и преместваше сопата, за да замахне нагоре. Той загреба въздух с крилете си, отдръпна се назад и избегна удара. Сопата изсвистя в безчувствения въздух, а връхлитайки напред, Джим разкъса със зъби голямото рамо, след което отстъпи. Страшилището се обърна към него, все още се хилеше. Но сега кръвта му бликаше и струеше от разкъсаното високо в рамото място.

Изведнъж Джим осъзна нещо.

Паниката го бе напуснала. Вече не беше уплашен. Висеше във въздуха — малко над досега на страшилището, в положение, което му позволяваше да се възползва при евентуално оголване на чудовището. Възприятията му се бяха изострили, по цялото му тяло преминаваше топлина от енергията му. Откри, че в битка, както и в много други подобни ситуации бе страшна само предварителната част. След като веднъж боят започнеше, инстинктът, развиван няколко милиона години, вземаше превес и не оставаше време, нито пък мисли за друго, освен за врага.

Така беше и сега.

Страшилището тръгна отново към него и това бе последният интелектуален акт на Джим през време на боя, защото всичко останало се заличи от периодичните усилия да избяга, за да не бъде убит и от опитите да търси възможност да убие.

Така измина дълъг период, който се размазваше в представите му, а и по-късно нямаше ясен спомен за него. Слънцето се изкачи на небето по голяма дъга, прекоси най-високата точка по пладне и отново се спусна надолу. Върху разровената пясъчна почва на пътя той и страшилището се въртяха и изместваха, блъскаха се и се удряха един друг. Понякога Джим беше във въздуха, друг път — на земята. Веднъж събори чудовището на колене, но не можа да се възползва от предимството си. В друг момент се биеха по средата на склона към кулата и страшилището го притисна към една скала между два огромни камъка. Сопата се бе издигнала за последен удар, който щеше да разбие черепа му. Тогава той се извъртя, измъкна се някак между краката на врага си и боят бе подновен.

От време на време в промеждутъците от битката успяваше да хвърли кратък поглед върху калейдоскопа от сражения, които се водеха около него. Брайън бе обгърнат от голото тяло на червея, чиито рога заедно с очите бяха отсечени; мълчаливо се бореше да освободи ръката си, която държеше сабята и бе притисната към тялото му от обръча на противника. През погледа на Джим за секунда преминаваше заплетено ръмжащо кълбо от вършеещите гъвкави криле и извиващите се тела на Смргол, Брай и блатния дракон. Един или два пъти зърна за момент Каролинус, който все още стоеше изправен, с вдигната тояга в ръка, дългата му бяла брада се спускаше върху мантията му — бе като някой стар пророк в часа на Армагедон. После едрото тяло на страшилището препречваше погледа му и той забравяше всичко освен това, което бе пред него.

Денят преваляше. Мъглата настъпи от морето и се понесе на малки ленти и парцали през бойното поле. Тялото на Джим изпитваше болка, а крилете му тежаха като олово. Но вечно хилещото се страшилище и помитащата му сопа не бяха станали нито по-слаби, нито по-бавни. Джим за малко отстъпи назад във въздуха, за да си поеме дъх и в този момент чу как някакъв глас извика.

— Няма време! — звучеше дрезгаво той. — Времето ни изтича! Денят почти свърши!

Беше гласът на Каролинус.

Джим никога преди не го бе чувал да се извисява с такъв отчаян тон. Когато определи чий е гласът, осъзна, че звучи ясно в ушите му и че от известно време освен около него и страшилището на пътя цареше тишина.