Духовна връзка

- Това - замисли се той – беше най-добрият не-секс, който съм правил някога.

Единственият ми отговор беше сънлива усмивка. Беше късно и колкото повече се

предавах на ендорфините, толкова по-сънлива се чувствах. Някаква малка част от мен ми

казваше, че въпреки че исках това и ме беше грижа за Ейдриън, цялото това нещо беше

грешно. Не го бях направила по правилни причини, вместо това се бях отнесла от

собствената си жажда и объркване.

Останалата част реши, че това не беше вярно и упрекващият глас скоро изчена

сред изтощението. Заспах върху Ейдриън, като се наспах добре за пръв път от много

време.

Не бях съвсем изненадана, като успях да се измъкна от леглото, да си взема душ,

да се облека и дори да си изсуша косата без да събудя Ейдриън. С приятелите ми бяхме

прекарали много сутрешни опити да го изкараме от леглото преди. С махмурлук или

трезвен, спеше тежко.

Прекарах повече време в занимаване с косата ми отколкото бях правела

напоследък. Следата от ухапването все още беше прясна на врата ми. Затова си пуснах

косата, като внимателно я нагласих на части, така че дългите къдрици се спускаха тежко

на ухапаната ми страна. Доволна, че раната ще остане прикрита, се зачудих какво да

правя после. След час или час и нещо Съветът щеше да изслуша аргументите в спора с

различни идеи за новата възрастова граница, за морои, които се бият и за вота на

Драгомир. При условие, че ме пуснеха в залата, нямах намерение да пропусна дебатите

по най-горещите проблеми в света ни точно сега.

Не исках обаче да будя Ейдриън. Беше се увил в чаршафите ми и спеше спокойно.

Ако го събудех, щях да се чувствам задължена да стоя тук, докато се приготвеше. През

връзката ни усетих, че Лиса седи сама на една маса в кафенето. Исках да я видя и да

закусвам, затова реших, че Ейдриън ще може да се оправи и сам. Оставих му бележка

къде бях, написах му, че вратата трябва да се заключи като излиза и добавих много

прегръдки и целувки.

Когато бях преполовила разстоянието до кафенето обаче, усетих нещо, което

съсипа плановете ми за закуската. Кристиан седна до Лиса.

- А, - промърморих. С всичко случващо се напоследък, не бях обърнала особено

внимание на личния живот на Лиса. След случилото се в склада, не бях съвсем

изненадана, че ги виждах заедно, макар че чувствата й ми казваха, че нямаше

романтично сдобряване... все още. Това беше несигурен опит за приятелство, шанс да

превъзмогнат постоянната си ревност и недоверие.

Бях далеч от мисълта да се намесвам в любовните отношения, когато бях на

работа. Знаех друго място, близо до сградата на пазителите, където също предлагаха

кафе и донъти. Щеше да свърши работа, стига никой там да не си спомнеше, че

технически бях все още на изпитателен срок и бях направила сцена в кралската зала.

Шансовете това да стане вероятно не бяха големи.

Все пак реших да опитам и се отправих натам, като гледах напрегнато мрачното

небе. Дъждът никак нямаше да оправи настроението ми. Когато стигнах кафенето,

открих, че нямаше нужда да се тревожа, че някой ще ми обръща внимание. Имаше някой,

който ми го отнемаше – Дмитрий.

Беше излязъл с личната охрана и въпреки че се радвах, че имаше някаква свобода,

фактът, че имаше нужда от наблюдение, още ме дразнеше. Поне нямаше голяма тълпа

днес. Хората, които идваха за закуска, не можеха да не зяпат, но малко от тях се

задържаха тук. Този път с него имаше петима пазачи, което беше забележително

намаление. Това беше добър знак. Той седеше сам на една маса, пред него имаше кафе и

наполовина изяден донът с глазура. Четеше книга с меки корици, която се обзалагах, че е

уестърн.

Никой не седеше с него. Придружителите му просто образуваха защитен пръстен,

двама бяха до стените, един - на входа и двама - до близките маси. Охраната изглеждаше

безсмислена. Дмитрий бе изцяло погълнат от книгата си, без да обръща внимание на

пазачите си или случайните наблюдатели – или просто се справяше добре в

преструването на незаинтересован. Изглеждаше много безобиден, но си спомних думите

на Ейдриън. Имаше ли още нещо стригойско в него? Някаква тъмна част? Самият

Дмитрий твърдеше, че още носи частта, която му пречеше да обича истински.

С него винаги бяхме имали този необичаен усет един за друг. Можех да го намеря

винаги в претъпкана стая. И въпреки че беше погълнат от книгата, той вдигна поглед,

когато приближих към щанда в кафенето. Очите ни се срещнаха за една стотна от

секундата. На лицето му нямаше никакво изражение... и все пак имах чувството, че

чакаше нещо.

Мен, осъзнах изумена. Въпреки всичко, въпреки спора ни в църквата... той все пак

мислеше, че ще го преследвам и ще доказвам любовта си. Защо? Дали очакваше просто

да бъда неразумна? Или беше възможно... беше ли възможно да искаше да продължа с

опитите да се сближим?

Е, каквато и да беше причината, реших, че няма да му се дам. Беше ме наранил

вече прекалено много пъти. Беше ми казал да стоя надалеч и ако това беше част от

някаква заплетена игра, с която да се подиграва с чувствата ми, нямаше да я играя.

Погледнах го надменно и остро се извърнах, докато вървях към щанда. Поръчах си чай и