Духовна връзка

по силите си, за да ме спаси от нея.

Докосване по ръката ми ме разсея от него. Ейб и аз се опитвахме да излезем, но

пътеката пред нас беше пълна с хора, каращи ни да спираме. Докосването се оказа малко

листче хартия, пъхнато между пръстите ми. Оглеждайки се наоколо, видях Амброуз да

седи до пътеката, гледащ право напред. Исках да попитам какво става, но някакъв

инстинкт ме спря. Като видях, че опашката още не се движи, бързо разгънах бележката,

като я държах далеч от погледа на Ейб. Беше малко листче, върху което елегантният

наклонен почерк беше почти невъзможен за разчитане.

Роуз,

Ако четеш това, значи нещо ужасно се е случило. Може би ме мразиш и не те

обвинявам. Искам само да повярваш, че това, което направих с указа за възрастта, беше

по-добре за твоите хора от онова, което другите планираха. Има някои морои, които

искат да подчинят всички дампири, независимо от волята им – дори по принуда. Указът

за възрастта забави това разногласие.

Както и да е, пиша ти, за да ти споделя тайна, с която трябва да се справиш и да

кажеш на колкото се може по-малко хора. Василиса има нужда от мястото си в Съвета и

това може да бъде уредено. Тя не е последният Драгомир – има още един, незаконното

дете на Ерик Драгомир. Не знам нищо друго, но ако ти откриеш този син или дъщеря, ще

дадеш на Василиса силата, която заслужава. Независимо от недостатъците ти и опасния

ти характер, чувствам, че ти си единствената, която може да се справи с тази задача. Не

губи време: Осъществи я.

Татяна Ивашков

Гледах парчето хартия, написаното се въртеше пред очите ми, а посланието му

гореше в ума ми. Тя не е последният Драгомир – има още един.

Ако това беше истина, ако Лиса имаше полубрат или полусестра... Всичко се

променяше. Щеше да получи право на глас в Съвета. Нямаше вече да бъде сама. Ако

беше истина. Ако бележката беше от Татяна. Всеки можеше да напише името й на листче

хартия – това не го правеше истинско. Въпреки това потреперих, разтревожена от

мисълта, че съм получила писмо от мъртва жена. Ако си позволях да видя духовете

около нас, дали Татяна щеше да е там, неспокойна и отмъстителна? Не можех да се

накарам да сваля стените си и да погледна. Още не. Трябваше да има други отговори.

Амброуз ми беше дал бележката. Трябваше да го попитам... Само че вече отново се

движехме по пътеката. Един пазител ме побутна.

- Какво е това? - попита Ейб, винаги бдителен и подозрителен.

Бързо сгънах обратно бележката.

- Нищо.

От погледа, който ми хвърли, разбрах, че изобщо не ми бе повярвал. Замислих се

дали трябваше да му кажа. Това е тайна, с която трябва да се справиш и да кажеш на

колкото се може по-малко хора. Ако той беше един от тези хора, то мястото не беше

подходящо. Опитах се да го разсея и да изтрия тъпото изражение, което сигурно се беше

появило на лицето ми. Тази бележка беше голям проблем, но не колкото този, срещу

който в момента бях изправена.

- Ти ми каза, че няма да отида на съд - казах на Ейб. Предишното ми раздразнение

се завърна. - Поех голям риск с теб!

- Не беше голям риск. Тарус също нямаше да те измъкне от това.

Спокойното отношение на Ейб към това ме ядоса още повече.

- Да не би да казваш, че това изслушване е било загубена кауза от самото начало?

- Михаил беше казал същото. Колко е приятно да получаваш подкрепа от всички.

- Изслушването не беше важно, - каза Ейб уклончиво. - Важно е какво ще стане

после.

- И какво е това по-точно?

Той отново ме погледна тъмно и лукаво.

- Нищо, за което да се тревожиш още.

Един от пазителите сложи ръка на рамото ми и ми каза, че трябва да вървя. Устоях

на дърпането му и се наведох към Ейб.

- По дяволите, как да не се тревожа! Става въпрос за живота ми! - извиках. Знаех

какво следваше. Затвор до делото и още затвор после, ако бъдех осъдена. - Това е

сериозно! Не искам дело! Не искам да прекарам остатъка от живота си на място като

Тарасов!

Пазителят ме дръпна по-силно, теглейки ни напред и Ейб ме погледна остро,

което смрази кръвта ми.

- Ти няма да отидеш на съд, нито пък в затвора, - изсъска той извън слуха на

пазителите. - Няма да го позволя, разбираш ли?

Поклатих глава, прекалено объркана и незнаеща какво да направя.

- Дори ти имаш граници, старче.

Усмивката му се върна.

- Ще се изненадаш. Освен това те дори не изпращат предателите на аристократите

в затвора, Роуз. Всички знаят това.

Подиграх му се.

- Луд ли си? Разбира се, че го правят. Какво друго мислиш, че правят с

предателите? Пускат ги и ги карат да обещаят, че няма да го направят отново?

- Не, - каза Ейб точно преди да се обърне. - Екзекутират ги.