Духовна връзка

Първата ни трудност се появи след като се приземихме и опитахме да наемем кола. Двамата с Еди бяхме на 18, ала нито едно от автокомпаниите не си позволи да ни даде кола, след като бяхме толкова млади. След третия отказ гневът ми започна да нараства. Кой би помислил, че нещо толкова идиотско ще ни забави? Най-накрая, на четвъртия опит, една жена колебливо ни каза, че има мъж на около километър от летището, който би могъл да ни даде кола под наем, ако имаме кредитна карта и достатъчно голям депозит.

Разхождахме се в приятното време, но можех да видя, че слънцето притесняваше Лиса всеки път щом стигнехме крайната дестинация. Бъд — от “Коли под наем при Бъд” — не изглеждаше съвсем долнопробен, както очаквахме и наистина ни даде кола под наем, когато представихме достатъчна сума пари. Оттам си наехме стая в скромен мотел и отново преговорихме плановете си.

Всичката ни информация показваше, че затворът бе като подслон за вампири, което означаваше, че това беше активното време от деня за тях. Планът ни беше да останем в хотела до следващия ден, когато моройската “нощ” започне и да се наспим преди това. Това даде на Лиса повече време да поработи над заклинанията си. Стаята ни лесно можеше да бъде защитена.

Сънищата ми бяха без Ейдриън, за което бях благодарна, което на свой ред означаваше, че той или беше повярвал на версията за момичешкото пътуване, или не можеше да проникне през заклинанието от гривната на Лиса. На сутринта намерихме някакви донъти за закуска и хапнахме с почти затворени очи. Да издържаме наобратно на вампирския ни режим малко ни изморяваше.

Захарта малко ни съживи обаче и аз и Еди оставихме Лиса към 10 ч. и отидохме да разузнаем. Купихме така желания от мен ОР8 и още няколко неща от магазина за спортни принадлежности надолу по пътя и ги използвахме, за да проверим отдалечени пътища, които изглежда не водеха никъде. Когато ОР8-ът потвърди, че сме на километър от затвора, минахме от другата страна на тесен мръсен път и потеглихме пеша през поле от висока трева, което се разпростираше безкрайно пред нас.

— Мислех, че Аляска е тундра, — каза Еди, шумолейки из високите стръкове. Небето пак беше синьо и чисто със само няколко облачета, които не засенчваха слънцето. Бях излязла с тънко яке, но сега го бях превързала през кръста си, тъй като се изпотявах. От време на време желан повей на вятъра ни полъхваше, разклащайки тревата и провирайки се през косата ми.

— Предполагам, че не изцяло. Или може би трябва да идем още на север. О, хей. Това изглежда обещаващо.

Стигнахме висока ограда от бодлива тел с огромна табела ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ — ВЛИЗАНЕТО НА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕНО! Надписът беше червен, очевидно, за да наблегне на сериозността. Лично аз бих добавила череп и коста, за да предам наистина съобщението.

Еди и аз разучихме оградата за известно време, после си разменихме примирени погледи.

— Лиса ще излекува всичко, което получим, — казах с надежда.

Да се катериш по бодлива тел не беше невъзможно, но не беше никак забавно. Метнах якето си върху телта, която трябваше да хвана и това щеше доста да ме предпази, но все пак се сдобих с драскотини и скъсвания по дрехите. Щом стигнах до горе, скочих, като предпочетох по-болезненото приземяване пред слизането по телта. Еди направи същото, като се смръщи при твърдото стъпване на земята.

Продължихме още малко нататък и тогава тъмната ивица от сградата се показа. И двамата спирахме едновременно и залягахме в търсене на прикритие в тревата. В досието от затвора пишеше, че отвън има камери, което означаваше, че рискувахме да бъдем засечени, ако се приближим твърде много. Бях купила мощен бинокъл заедно с ОР8-а и сега го извадих, за да изуча външността на сградата.

Бинокълът беше добър — наистина добър, — какъвто и трябваше да бъде за тази цена. Нивото на детайлизиране беше невероятно. Както много неща, направени от морои, сградата беше смесица от старо и ново. Стените бяха от злокобно сиви каменни блокове и почти изцяло обрамчваха самия затвор, чийто покрив едва се виждаше отдолу. Няколко фигури се размърдаха горе над стените — и живи очи наблюдаваха заедно с камерите. Мястото изглеждаше като крепост, недостъпна и без вариант за бягство. Трябваше да бъде на някоя остра скала със злокобно черно небе за фон. Полето и слънцето съвсем не бяха на място.

Подадох бинокъла на Еди. Той също проучи и после посочи наляво.

— Там.

Като се изкривих, едва си представих пикап или джип да минава към затвора. Пътят минаваше отзад и се скриваше от поглед.

— Единственият ни път, — промърморих, като си спомних и копието от досието. Знаехме, че няма шанс да изкачим стените или дори да се доближим достатъчно до портите пеша без да ни забележат. Трябваше буквално да минем през предната врата и ето тук планът ни беше малко като на дете.

Еди насочи бинокъла надолу и после ме погледна смръщен.

— Имах го предвид, когато го казах и преди, нали знаеш. Вярвам ти. Поради каквато и причина да го правиш, знам, че е добра. Но преди нещата да се задвижат, сигурна ли си, че това искаш?

Изсмях се остро.