Един честен човек

Ами ако ми позволят, помисли си той тогава и това му прозвуча още по-зле, не заради Дар, а защото означаваше да остане на острова. Представи си как отново тръгва на училище есента. Дотогава всички щяха да знаят за баща му. Но какво щяха да знаят? Част от опазването на тайната беше премълчаването на истината. И така, какво щяха да знаят хората за Кори Ранкин?

Той не желаеше да живее нито на Литър Херинг, нито на Салвейшън Пойнт. Всичко тук беше взривено като фойерверк на Четвърти юли, отначало с предупредително загряване, последвано от бързи, мощни експлозии. Нищо от останалото не можеше да се запази цяло, Лаймън нямаше за какво да се захване в този свят, в този живот.

— Трябва да вземеш парите — каза той.

Тя го погледна намръщено, учудено и объркано.

— Онези пари горе.

— Не ги искам.

— Трябва да ги вземеш обаче. Те са доказателство, че си била тук.

Тя не изглеждаше доволна от идеята, но не възрази.

— Ще ти ги донеса — каза той. — Чакай тук.

— Лай-мен, недей…

Но той вече отиваше горе.

Изкачи се по познатите каменни стъпала и през металния капак влезе в истинското мазе, а оттам в къщата. Отвори вратата, мина по коридора и видя баща си на пода.

И се спря. Баща му беше мъртъв и Лаймън го знаеше, но още се страхуваше от него. Ако мъртвец можеше да възкръсне за един последен безжалостен удар с юмрук, това беше Кори Ранкин.

Трябва да го направиш, каза си той. Трябва да го заобиколиш. Той вече не може да те нарани. Докажи го.

Лаймън мина покрай трупа на баща си, като внимателно избягваше тъмната локва кръв, и влезе в кухнята. В един от шкафовете имаше скрита стара раница. Той я бе ползвал, за да пренася храна и вода от дома си тук. Намери я, изсипа каквото имаше в нея, и се върна при канапето. В стаята беше тъмно и кожата на баща му изглеждаше белезникавосинкава, а очите му бяха вдлъбнати навътре сенки, сякаш вече се бе превърнал в скелет, в призрак.

Обърнат с гръб към него, Лаймън повдигна провисналата възглавница на канапето и бръкна отдолу за парите. Ръката му напипа коравите, подравнени ръбове на нови банкноти. Измъкна първите две пачки и ги мушна в раницата, после посегна за следващите.

Той повтори това петнайсет пъти, докато накрая всички пари бяха наместени в раницата. Най-отдолу откри чантата, в която Секира бе пренесла парите от яхтата. Беше по-добра от неговата, непромокаема, направена така, че да плава, ако човек попадне в беда, и веднъж бе извършила морско плаване, затова той натъпка собствената си раница в нея и затвори плътно ципа.

Изправи се и хвърли последен поглед към баща си. Кръвта се беше разляла в широко петно около него; струйка от нея сякаш се опитваше да стигне до Лаймън, да го докосне. Но тази кръв бездруго течеше и в неговите жили.

Приглушен шум на двигател проникна като едва доловима вибрация в стаята и отдолу се чу гласът на Секира, слаб и далечен:

— Лай-мен?

Той прекрачи за последно трупа на баща си и се затича надолу, за да бъде при нея.

Когато стигна до най-ниското ниво на подземието, шумът вече се чуваше ясно. Двамата заедно се заслушаха как се приближава, променяйки формата си, отначало като бръмчене на стаен вентилатор, после на градинска косачка, докато накрая се превърна в гърления, уверен рев на извънбордов двигател.

Ревът престана внезапно, заменен от острото хрущене на дървен корпус по натрошени мидени черупки и камъчета, последвано от отчетливия плисък на вълните от браздата на лодката. Лаймън си помисли, че последният шум на водата, след като лодката се е врязала в брега, винаги звучи сърдито, сякаш морето се гневи, че е загубило нещо, което му принадлежи по право.

Секира го хвана за ръката.

Чу се тежко цопване във вода, после стъпки, после мъжки глас, толкова продран, че отначало не можаха да го познаят:

— Аз съм. Изриъл.

Нечия сянка се появи в основата на стъпалата и Лаймън се дръпна назад, по-близо до Секира, а Пайк се изкачи при тях, залитайки. Беше облян в пот и дъжд и притискаше с ръка корема си, сякаш бе получил мускулна крампа. Секира се изправи и отиде при него да го подкрепи, докато той се отпусна полека върху едно от походните легла.

Беше ранен.

И то тежко. Коланът пристягаше свитото на топка черно кожено яке към корема му, но всичко наоколо беше подгизнало от кръв. Секира посегна към колана, но Пайк отблъсна ръката ѝ. Не рязко. Не му бяха останали много сили.

— Лодката ти е отвън — каза той. — Не ми казвай, че всичко е било напразно.

Тя не отговори, остана на колене пред него, като го гледаше в очите.

— Стърлинг е мъртъв — каза той. — Също и Карузо. Спечелих ти малко време да изпълниш каквото бяхме намислили. Не го пропилявай, Жаклин.

Той погледна надолу, към себе си, сякаш споменаването на фактора време му бе напомнило за собствените му неприятности.

— Нека ти помогна — каза Секира.

— Повикал съм помощ — отвърна той. Закашля се и изплю алена струя на каменния под. — Но теб трябва да те няма, когато пристигне. И ти го знаеш.