Един честен човек

— Тя взема моята лодка — каза той. — И си тръгва. Никой няма да я спре. Дори ти.

— Няма да вземе твоята лодка.

— Хайде бе! Не ме пробвай, Салазар. Не ме…

— Твоята скоро ще я издирват, може би с хеликоптери. Моята няма да я търсят. Затова да вземе нея. Поне ще има шанс.

За момент Изриъл онемя. После погледна Жаклин и видя колко спокойно наблюдава Салазар. Той огледа каменната стая, в която всяка от тях бе престояла известно време, и разбра.

— Даваш ѝ възможност да опита.

— Да — каза Салазар, — но трябва да побързаме.

Изриъл понечи да се изправи, а Жаклин посегна към свободната му ръка. Той си помисли, че иска да му помогне. Едва когато усети мекия допир на верижката, си спомни за камерата. Онази камера, която щеше да каже истината, ако изобщо бе записала нещо и ако водата не го беше изтрила.

Погледна от колието към Жаклин.

— Надявам се да е работила — каза тя.

— Аз също.

Той стана. Залюля се и Салазар го улови, преди да падне.

— Сядай долу!

— Не тук — каза той. — Няма да остана на това място.

Тя не възрази. Помогна му да слезе по каменните стъпала навън, в чистата нощ. Дъждът бе спрял и двете лодки ги чакаха.

59

Лаймън видя как полицайката на име Салазар помогна на Секира да се качи в лодката ѝ. Беше моторница на щатската полиция. Каза си, че това е хитро. Малко хора биха дръзнали да спрат полицейска моторница. С нея определено имаше по-голям шанс да се измъкне оттук, отколкото с рибарската лодка на Пайк. Той я бе забил твърде грубо в брега. Настъпваше приливът, което помагаше да я освободят. Още не беше достигнал максимума, но беше близо. Плочите сигурно бяха вече под вода и Салвейшън Пойнт отново беше недостъпен, както всяка нощ.

Изриъл седна до Лаймън на един плосък камък, докато Салазар показваше на Секира бордното табло и ѝ обясняваше кое за какво служи. Секира бе стигнала с накуцване до лодката, но сега стоеше уверено на краката си, пазейки равновесие с естествена лекота. Кимаше енергично, като от време на време накланяше глава вляво и вдясно, подобно на чайка.

Лаймън понечи да се усмихне, но заплака.

Изриъл го чу и се извърна към него.

— Ела тук, малкият.

Лаймън избърса лицето си с длани и поклати глава.

— Хайде, момчето ми. Всичко ще се нареди. Ние с теб ще… — Той или загуби мисълта си, или нямаше план. И как би могъл да има? Планът на Секира имаше смисъл, защото тя имаше цел: отиваше си у дома. А Лаймън нямаше дом.

Без цел и посока беше трудно човек да си състави добър план.

— Ще измислим нещо — каза Изриъл.

Секира ги чу да си говорят и се извърна с гръб към Салазар, търсейки ги с поглед.

— Лай-мен! — извика тя.

— Добре съм! — извика в отговор той, но гласът му беше задавен от сълзи.

— Ела насам — каза тя, — където да те виждам.

Лаймън поклати глава.

— Кажи ѝ довиждане, момчето ми — каза Изриъл Пайк; гласът му беше тъжен и топъл. — Ти направи страшно много за тази жена. Тя вече е близо до целта. Сбогувай се с нея. Ще съжаляваш, ако не го направиш.

Лаймън не издържаше повече. Не можеше да остане тук и да се сбогува.

Побягна.

Това беше единственото, което се сети да направи.

Побягна от къщата на Пърсел нагоре по склона към собствения си дом, докато Изриъл Пайк и Секира го викаха по име. Провря се между дърветата и продължи да тича нататък, докато внезапно не спря задъхан. Защо тичаше към дома си? Какво имаше там за него?

Някъде назад чу извънбордовите двигатели на полицейската моторница да се събуждат за живот.

Тя си тръгваше.

Той отново хукна да бяга надалече от къщата на Пърсел и от собствения си дом, през дъжда и вятъра, към плочите, към онзи дълъг вълнолом, служещ за мост между двата острова. Обикновено на това място, докато скачаше от плоча на плоча срещу вятъра, го обземаше опияняващо усещане за свобода. Но не и тази вечер.

Виждаше очертанията на лодката, която отнасяше Секира далече оттук. Беше само силует, понеже светлините на бордното табло бяха угасени. Лодката беше излязла от малкото заливче и се движеше успоредно на вълнолома. Щеше да стигне до средата на пролива, до най-дълбоката му точка, и после да поеме курс към открито море, за да я откара на север, някъде надалече, където да изчезне.

Тогава той разбра, че Изриъл Пайк е прав. Щеше да съжалява, че не се е сбогувал с нея. Секира трябваше да си отиде, тя нямаше друг избор, и да ѝ каже „довиждане“ — да го направи, както е редно — беше единственото нещо, което зависеше от него. А той бе побягнал. И сега щеше да съжалява.

Може би никога повече нямаше да я види. Няма нищо невъзможно, бе му казала тя, когато я попита дали не познава майка му, дали случайно не са роднини, дали има най-малък шанс да не е съвсем сам на този свят. Може би щеше да я види отново, някак си, някъде.

Но ако не…

Той се провираше между боровете, търсейки с поглед светлините на лодката, докато чантата му не се закачи за един клон. Едва сега той се сети за нея. Все още носеше чантата с всички онези пари. Нейните пари от онези ужасни мъже на онази ужасна яхта.