Един честен човек

Секира погледна към Лаймън, после отново към Пайк. Изглеждаше неуверена.

Лаймън каза:

— Тихо.

Тя го изгледа учудено, но Лаймън видя разбиране по лицето на Пайк. Разбиране и поражение.

Още една лодка се приближаваше.

После поражението изчезна от лицето му и се замени от нещо като усмивка.

— Салазар — каза той. — Точна е.

Опита се да стане, не успя и отново се отпусна тежко на леглото. Погледна към Лаймън.

— Излез отвън на скалите, момче. Махай да я упътиш. Тя ще види лодката ми. — После помисли и добави: — Ако с нея има още някой, викни силно и бягай далече оттук, колкото те държат краката.

58

С периферното си зрение Изриъл виждаше танцуващи размазани бели петна, които той вече не можеше да прогони с мигане. Беше се отказал още когато изкара лодката на брега. Ударил я бе твърде силно в камъните и леко бе повредил корпуса, но не чак дотам, че лодката да не може да се движи. Нямаше как другояче да го направи. Знаеше, че не може да гази в дълбокото, а също и че няма време да заобиколи до пристана пред къщата на Ранкин и после да слезе чак дотук по стълбите.

— Лодката вървеше добре — каза той на Жаклин, докато чакаха Салазар. — Бързо и стабилно. Това ми достави радост. Има стара навигационна система „Лоран“, ако знаеш как се ползва.

Искаше отново да прочисти устата си от кръвта, но изплютото на пода не му харесваше — беше едновременно тъмно и някак ярко, затова преглътна, облиза устните си и каза:

— Наистина ли знаеш къде отиваш?

Тъмните ѝ очи бяха приковани в колана, който придържаше якето на Карузо към ребрата му.

— Да — каза тя. — Знам.

— Океанът е широк…

Очите ѝ проблеснаха, когато срещна погледа му.

— Ще се справя.

Изриъл си каза, че това скоро ще стане ясно.

— Като стигнеш там — продължи той, — я пусни да плава. Но най-напред гледай да я повредиш. Може да ти изглежда лесно да потопиш лодка, най-лесното нещо на света, но не е.

Говореше твърде много и беше започнал да заваля думите. Спря се, пое дъх и каза:

— Сещаш ли се как да го направиш?

— Мога да я потопя, да.

Звучеше толкова уверена в себе си, дявол да го вземе. Интересно. Много неща около нея му се струваха интересни, но времето му за задаване на въпроси бързо отиваше към края си. Той се задоволи с още един:

— Харесваш ли твоя остров?

Мислеше си, че Жаклин няма да реагира на въпроса му, но тя отговори.

— Обичам го — каза без колебание. — Никога не съм искала да го напусна.

Той кимна. Помисли си дали да не ѝ сподели, че същото можеше някога да се каже и за неговите чувства към това място тук, каквото беше навремето и каквото се бе надявал да стане отново, но му се стори неподходящо да го изрича пред нея, още по-малко в тази стая. Тя беше свидетел на ерата на Стърлинг Пайк. На Чарли Пайк. А не на Джозая Пайк. Това бяха различни светове.

Наистина ли различни? Той знаеше само онова, което му бе казано. Човек не може да се върне назад във времето, каквото и да прави. Трябва да мисли как да върви напред. Стърлинг не беше прав да твърди, че човек не бива да получава втори шанс, за да задържи дома си, че или го има, или го губи, че всичко е игра с нулев резултат.

Самото естество на времето показваше, че човек не може да задържи нищо. Той е посетител, и толкова. Как тогава да съхраниш онова от дома си, което си обичал? Като разказваш верните истории и помагаш на хората да запазят опора под краката си, доколкото е възможно. Да разбираш, че си временно на този свят. И че това не е трагедия.

Изриъл не очакваше, че е казал всичко това на глас, че то не е само мисъл, затворена в главата му, но Жаклин се наведе към него и попита:

— Какво?

— Няма значение — отвърна той и в този момент бял лъч светлина избликна нагоре от стълбището и прикова сенките им към стената. Той вдигна пистолета на Джей Ар Карузо. За малко не натисна спусъка, защото лъчът му напомни за Стърлинг в работилницата, само дето не беше той.

Беше Джен Салазар, а Лаймън я следваше по петите.

— Боже мой, Изриъл — възкликна тя, като го видя. Пристъпи към него, сякаш пистолетът в ръката му не беше истински. Трябваше да го вдигне към нея, за да я спре. — Какво правиш?

— Каквото ти обещах. На теб и на нея. Тя си тръгва оттук и после ти получаваш каквото искаш.

Салазар погледна към Жаклин Пикар. Жаклин не помръдваше. Двете се изучаваха внимателно, сякаш се бяха виждали и преди. Но не бяха. Нали? Той бе почти сигурен в това, но ставаше все по-трудно да бъде сигурен в каквото и да било. Примигна, опитвайки се да прогони белите петна, които виждаше с периферното си зрение. Отново не успя.

— Ти си била тук — каза Жаклин. — Така ми каза той. Че си била в тази стая, както и аз. И сестра ми.

— Да.

Гласът на Салазар беше тих, а морето — шумно. Или може би морето отговори с „да“? Трудно бе да се каже. Всички фонови шумове бяха силни, а гласовете на хората — слаби. Изриъл прочисти гърлото си и се изхрачи. Салазар погледна пръските кръв на пода и отново понечи да се приближи до него. Той пак насочи пистолета към нея. Искаше му се да престане да го предизвиква. Проклетият пистолет тежеше в ръката му.