Един честен човек

Рейчъл Мартин обясни, че от полицията още нямали теория защо двама съперници за Сената са се срещнали на яхта на това отдалечено място. Кампанията била толкова оспорвана, че Хосмър и Гарднър още не се били договорили за дебат, така че изглежда твърде неправдоподобно да са били заедно на екскурзия.

— Очевидно — каза тя — в момента историята поражда много повече въпроси, отколкото дава отговори.

После гласът ѝ замлъкна, заменен от местен диктор, който увещаваше Изриъл да подкрепи общественото радио със седмична сума, равна на цената на чаша кафе.

Не се споменаваше нищо за жени на яхтата.

Къде, по дяволите, са се дянали те? — запита се Изриъл с разтуптяно от вълнение сърце. Защото знаеше, че на борда е имало и жени. Сигурен беше. Или пък не?

Трябваше да говори с Джен Салазар. Насаме. Затвори очи, видя още веднъж кръвта по плочките в душкабината, по килима, по стъклото и неръждаемата стомана, по тиковото покритие на палубата. Толкова много кръв, толкова много рани, дупки в плът, кости и сухожилия. Дупки от куршуми. Чии куршуми?

В къщата беше студено, но той не желаеше да пали огън. Знаеше, че е нужно да се храни, но нямаше апетит. Искаше да проясни съзнанието си. Дали да не излезе в морето за риба? Дали така щеше да изглежда като невинен човек, опитващ се да се върне към нормалността, или като хладнокръвен убиец, безчувствен към трагедията?

Та той не беше убил никого, по дяволите.

Не и този път.

Радиото се върна от призивите за слушателска подкрепа към редовната новинарска емисия, но вместо да премине на следващата новина, Рейчъл Мартин отново произнесе името му.

— Според „Портланд Прес Хералд“ дядото на Изриъл Пайк, Джозая Пайк, споменал Ричард Хосмър в свое писмо до редакцията отпреди много години. Свързахме се по телефона с отговорния редактор на „Хералд“ Катрин Скелтън. Добро утро, Катрин.

— Добро утро.

— Би ли обяснила пред нашите слушатели историята с това писмо?

— Да. Джозая коментираше гласуването на Хосмър в подкрепа на забраната за търговски риболов на акватория от близо хиляда квадратни мили в Залива на Мейн. Ставаше дума за федерално наложена забрана, целяща опазване на застрашени морски видове и прекратяване на правните спорове с канадските рибари; беше твърде спорно решение, тъй като засягаше една област от огромно стопанско значение за риболовната промишленост на щата Мейн. Джозая Пайк бе написал следното: „Решението на Хосмър не отчита неизбежното: китовете ще продължат да измират, омарите ще продължат да мигрират към по-студени води; рибарските общности също ще отмрат. Въпросът е: какво ще се върне на мястото на рибарските общности. Вече знаем какво. Междувременно Хосмър беше изправен пред избор: да подпише незабавна смъртна присъда на островните жители или да остави нещата да следват естествения си ход. Съдия Хосмър е от онези, които обичат да си дават вид, че човечеството е в състояние да направлява катаклизмите. Не е. То може единствено да влияе на скоростта на протичането им“.

— Изриъл Пайк коментирал ли е писмото на дядо си? — попита Рейчъл Мартин.

Изриъл изключи радиото, преди да чуе какво казва отговорната редакторка.

Не знаеше нищо за това писмо, но съществуването му не го изненада. За баба му и дядо му застъпването за политически каузи беше по-скоро въпрос на дълг, отколкото на личен избор. Писмото бе написано години преди Ричард Хосмър да бъде убит на борда на „Мерео“. То нямаше никакво значение.

Но той имаше чувството, че останалият свят не би приел тази преценка. Странно беше това чувство, сякаш те по някакъв начин го бяха приобщили към групата си. Братята Гарднър, Хосмър, Наш, Уест, Уинслоу, Кореа и Изриъл Пайк — всички жертви на „Мерео“.

Трябваше да намери начин да говори със Салазар. Нищо не можеше да започне, преди двамата да обсъдят нещата насаме, без диктофон на масата.

Когато чу стъпките на верандата си, той си каза, че може да е тя, сякаш я бе повикал със силата на мисълта си.

Не беше Салазар.

Беше репортерка с микрофон, а зад гърба ѝ надничаше обектив на камера.

8

Една руса жена, на чието яке се виждаше емблемата на „ПенБей Нюз“, се усмихна на Изриъл, когато той отвори вратата. Беше почти с неговия ръст, младолика, със слънчев загар, блеснали сини очи и перфектни зъби. Зад нея беше застанал младеж с камуфлажен костюм, ниски ботуши и широкопола шапка, сякаш бе тръгнал на сафари. Той държеше камерата.

— Господин Пайк? — каза блондинката. — Здравейте. Аз съм Мадисън Купър от екипа на „ПенБей Нюз“. Местна телевизионна станция сме, но днес предаваме за националните мрежи. Сериозна работа, а?

Каза го сякаш на шега, широко усмихната; зъбите ѝ бяха бели като килима на „Мерео“, а устните ѝ — алени като кръвта по него.

Камерата записваше. Личеше си по червената лампичка.

Защо всички записващи устройства бяха с червени лампички? Нещо като последно предупреждение за глупаците, решили да говорят пред тях. Спри, предупреждаваше лампичката, но точно тогава повечето хора започваха да говорят.