Един честен човек

— Не бихме желали да ви се натрапваме, нито да ви отнемаме повече време, отколкото е необходимо, уверявам ви — каза Мадисън Купър. — Но разбирам, че вие сте човекът, открил онази ужасна сцена на…

— Не мога да говоря за това — каза Изриъл, като се опитваше да гледа в нея, а не в камерата.

— Напълно ви разбирам. Бихте ли ми направили услуга да кажете поне едно „без коментар“, за да ви заснемем? Доста път сме били дотук.

Широката усмивка не слизаше от лицето ѝ.

— Това ли искате само? — каза той. — Да кажа „без коментар“?

— Ще ви бъда благодарна, ако кажете и повече.

— Не мога. Отнесете въпросите си към полицията.

— Разбира се. Но кажете все пак нещо в кадър, колкото да си запазя работното място.

Той вече беше в кадър. Погледна към океана и се опита да си представи, че се носи по вълните. Остани спокоен. Не ѝ казвай нищо, не я провокирай. Не привличай внимание. Имаше чувството, че се е върнал в затвора. Плавай под радара. Дръж главата си наведена надолу. Оцелей.

— Ще ви дам исканото едно изречение — каза той. — Но не повече.

— Благодаря ви. — Тя го докосна леко по ръката с върховете на пръстите си, извърна се към камерата, разтърси косите си, изправи рамене и обля оператора с професионалната си усмивка. Може би затова той се беше облякъл като за сафари — за да се пази от палещите лъчи на усмивката на Мадисън Купър.

— Днес се намираме на остров Салвейшън Пойнт заедно с Изриъл Пайк, човека, открил зловещата сцена.

Докато казваше „зловещата сцена“, тя успя все пак да потисне усмивката си. После, с подходящо мрачно изражение, се обърна към Изриъл.

— Господин Пайк, мога само да си представя колко мъчително е било за вас това преживяване. Как прекарахте нощта, успяхте ли изобщо да заспите, или всичко продължи да е един непрестанен кошмар?

Беше я подценил. Очаквал бе да го разпитва за местопрестъплението и тогава щеше да я насочи към полицията. Но от полицията не можеха да ѝ отговорят как е спал, а да каже „без коментар“ на такъв добронамерен въпрос би прозвучало грубо и гневно.

— Това е истинска трагедия — каза той.

— Ужасна трагедия — съгласи се с печален тон тя. — А ние знаем, разбира се, че вие държите всякакви описания на онова, което сте видели на борда на „Мерео“, да дойдат от полицията, но все пак се питам, в чисто човешки план, дали преживяното ви се е отразило по-силно с оглед на болезнената цена, която сте платили за подобно престъпление в собствения си живот.

Той отвори уста, готов да я попита що за подвеждащ въпрос е това, но се сети за проклетата червена лампичка на камерата. Срещна погледа ѝ и прочете в очите ѝ искрица на наслада. Очите ѝ казваха: Видя руса коса, слънчев загар и бели зъби и ме подцени, нали? Е, сега се усмихни на камерата, приятел, защото съм те стиснала за топките и целият свят ни гледа.

— Господин Пайк? — подкани го тя.

Той премести поглед от нея към камерата. Навлажни устните си с език и каза:

— Моята история няма никакво значение днес. Надявам се мислите ви да са със семействата на жертвите. Там им е мястото.

Доста добре изпълнено. Не се хвана на въдицата ѝ, не показа гняв.

— Вие също сте изпитали онова, през което преминават тези семейства в момента. Работилницата за лодки на дядо ви е била емблематична местна забележителност, а баща ви е бил почитан член на риболовната гилдия на острова. Аз…

— Не — каза, или по-скоро се сопна, Изриъл. Достатъчно рязко, за да даде повод на Мадисън да погледне с разширени от престорена изненада очи към камерата. Точно каквото искаше тя.

— Моля, господин Пайк?

Той вдигна ръце с дланите напред — жест, замислен да изрази безпомощност, да ѝ покаже, че се предава. Мадисън Купър обаче рязко отстъпи назад, сякаш я беше нападнал.

— Господин Пайк, успокойте се, ако обичате. Аз просто си върша работата. Вашата присъда няма нищо общо в случая.

Изриъл пъхна ръце в джобовете си и впери поглед в камерата.

— Съчувствам на семействата на жертвите — каза той.

— Не се съмнявам. И така, полицейското присъствие на този остров е минимално, а разбирам, че вашият чичо е помощник-шерифът, отговарящ за него. Той беше достатъчно любезен да даде интервю и спомена, че…

— С чичо ми не си говорим, а с вас приключих.

Изриъл се обърна и си тръгна. Не чу остатъка от думите ѝ, защото приливът на ярост, който изпита при мисълта, че чичо му го е обсъждал пред камерата ѝ, накара кръвта да забучи в ушите му, а пред очите му да затанцуват червени петна. „Достатъчно любезен да даде интервю“. Типично за Стърлинг. Господ да поживи черната му отзивчива душа.

Той прекоси двора и тръгна надолу към пристана. Едва когато стигна там, се обърна да погледне назад. Те го следваха и продължаваха да снимат.