Един честен човек

Изриъл обаче бе пожелал да се върне тук. По много причини. Някои от тях бяха свързани с баща му, други бяха лично негови. Изпитваше това, което изпитват всички алкохолно зависими, оставени насаме със себе си — отчаяна нужда от помощ, от изход. Лятото на острова му се струваше по-приемливо от всякакви други идеи, които му хрумваха. Все пак като момче той бе обичал това място. Щеше да помага на баща си, а баща му — на него.

Онова, което Изриъл не отчете, бе начинът, по който баща му възприемаше миналото. За него островът беше една възможност да обсъди с баща си какво все още може да бъде спасено. За Чарли — да обсъжда със сина си безвъзвратно изгубеното, онова, което не подлежеше на възстановяване или изкупление.

Баща му говореше безспир за тъжната гибел не само на семейство Пайк или дори на острова, а на цялата страна — съвкупната загуба на американската нравственост, трудова етика и състрадание. За него някогашният Салвейшън Пойнт беше символ, място на възможности и кураж, пълно с грижовни съседи и строги, но доброжелателни местни авторитети, място на търпеливо преподадени уроци и колективна мъдрост. Колкото повече говореше за миналото, толкова по-идеализирано си го представяше Чарли, а усилията на Изриъл му се струваха оскърбителни за самото място.

Конфликтът на пристана беше резултат от тези търкания помежду им. Унищожаването на бъдещето бе резултат от миналото.

Баща и син бяха прекарали десет часа в бурното море и бяха подгизнали от ледения дъжд, характерен повече за ноември, отколкото за юни, и когато най-после се върнаха на кея, Изриъл беше толкова зажаднял, че бе готов да даде целия си портфейл за една бутилка студена бира. Привърза лодката за пристана и понесе капаните с оскъдния улов по стълбата на кея. Чарли остана да наблюдава приятелите си, докато разтоварваха със скрипци богатия си улов. Собствената му моторница беше привързана за кея до тях. Ненужна и безжизнена. Заради сина му.

— Твоят дядо… — започна той, както започваше много от изреченията си това лято. Понякога тези думи водеха към приятен спомен, към забавна история или практичен съвет. Но в този момент, в това лошо време, в този ден те доведоха до друго.

— Твоят дядо — каза Чарли, загърнат в оранжева мушама и загледан в неподвижната си безжизнена моторница — е работил така като дете. Бил е на шестнайсет години, когато е построил първата си истинска лодка. Ще ти кажа точно колко работни дни е пропуснал заради пиенето.

Изриъл сновеше между кея и лодката, за да разтовари жалката купчинка капани, давайки си сметка за другите мъже наоколо, които чуваха всичко, всеки от тях готов да предаде на съпругата и децата си казаното от Чарли Пайк на тоя алкохолик и непрокопсаник, сина му. Чарли седеше на кърмата на лодката под кея, докато Изриъл разтоварваше капаните в дъжда. Баща му говореше на висок глас, за да е сигурен, че той не може да избяга от укорите му.

— Твоят дядо беше човек от друга порода. Вече не се раждат такива и адски съжалявам, че трябва да ти го кажа. Наистина съжалявам. Но никой от вас, младите, не разбира така света, както го разбираха дедите ви. Двамата с чичо ти знаем това. Виждали сме го. Обаче твоето поколение? Вие не можете да го оцените. Не можете да го осъзнаете.

До ден-днешен Изриъл не можеше да каже със сигурност дали би направил същото, което направи тогава, ако двамата бяха сами, а не пред рибарите, които ги наблюдаваха като съдебни заседатели, вече готови с присъдата. Беше застанал на кея с гръб към лодката, стиснал в ръцете си един повреден телен капан; по лицето му се стичаха водни струи, докато се мъчеше да не слуша, да се съсредоточи изцяло върху дъжда и вятъра, когато видя сред зяпачите чичо си. Беше сам — той винаги беше сам въпреки двата си брака и двете си деца. Браковете му бяха завършили с развод, двете му съпруги бяха напуснали острова, двамата му синове си тръгнаха с майките си и никой не се върна повече. Синовете му бяха с няколко години по-големи от Изриъл, но той имаше само най-смътни спомени за братовчедите си. Семейните събирания не бяха част от детството му. В течение на много години братята Пайк бяха скарани. Стърлинг гледаше на шерифската значка като на инструмент за влияние и натиск, а не като на знак за лидерство; приемането на подкупи беше за него просто източник на доходи. Бащата на Изриъл странеше от него; Джозая и Мириам Пайк нямаха нищо общо с по-малкия си син. На един остров такова мълчание звучеше оглушително.

Също и помиряванията. В деня, когато Чарли Пайк отново зае страната на брат си, всички знаеха какво означава това — просто беше изгубил. Беше разменил честта си за пари. Едва след като Ничията зона бе затворена и парите станаха кът, братята Пайк се помириха. Местните схващаха за какво става въпрос, но очакваха тази сделка с дявола да е заради нещо повече от една ипотека.

Тя беше заради сина му.

Дотогава той на три пъти бе вадил Изриъл от затвора под гаранция и го бе пращал в клиника за лечение на алкохолици и наркомани. Все скъпоструващи начинания.