Единственият оцелял

Помъчи се да разбере защо звукът му се струва толкова зловещ, но споменът му се изплъзваше като немирен другар от детските му игри, който се крий ту на едно, ту на друго място в неизбродната градина на миналото. Внезапно в съзнанието му изплуваха бакърените тенджери и тигани, провиснали от тавана на кухнята на семейство Делмън.

Докато тичаше надолу по стълбата, привлечен от писъците на Лайза, беше чул същото мелодично дрънчене, а като влезе в кухнята, видя съдовете да се полюшват като махала.

В мига, в който се доближи да Лайза и зърна трупа на Джорджин на пода, кухненските прибори престанаха да дрънчат. Но какво беше предизвикало раздвижването им, след като двете жени се намираха в другия край на просторното помещение? Нещо му подсказваше, че странната „музика“ на бакърените съдове има някакво скрито и много важно значение подобно на проблесващите зелени цифри на дигиталния часовник и на внезапно издигналите се пламъци на газените лампи върху кухненската маса.

Изпита предчувствието, че зашеметяващият удар на прозрението ще счупи черупката на неизвестността.

Със затаен дъх се опита мислено да достигне неуловимата връзка между странните събития, която щеше да му помогне да ги осмисли, но с разочарование осъзна, че прозрението, което за миг го беше споходило, вече избледнява. Напразно се мъчеше да го върне — беглият спомен се стопи и това го подлуди.

Може би нито един от тези факти нямаше особено значение. През последните трийсет и шест часа той гледаше света през очилата на параноята, които изкривяваха действителността и всяко падащо листо, всеки повей на вятъра и всяка сянка придобиваха измамна значимост. Вече не беше безпристрастен наблюдател, не беше само репортер, а жертва и главен герой в своята собствена история, поради което не можеше да се довери на интуицията си, когато намираше особено значение в тези дребни, но определено необикновени подробности.

По улицата се зададе чернокож юноша, който караше ролери. Носеше къс панталон и тениска с емблемата на Калифорнийския университет. Джо, който още се мъчеше да открие скрития смисъл на странните събития, не обърна внимание на младежа, докато онзи спря пред него и му подаде клетъчен телефон.

— Ще ви потрябва — каза с басов глас, който щеше да се хареса на почитателите на музиката от петдесетте години и без да дочака отговор, отпраши в същата посока, откъдето беше дошъл.

Телефонът иззвъня. Джо се огледа, търсейки мястото, от което може би го наблюдаваха, но не забеляза нищо съмнително. Телефонът отново иззвъня, той го включи и каза „ало“.

— Как се казвате? — попита мъжки глас.

— Джо Карпентър.

— Кого чакате?

— Не знам името на жената, с която имам среща.

— Как я наричате?

— Деми.

— Тръгнете на юг, на първата пресечка завийте вдясно и вървете, докато стигнете до една книжарница, която още е отворена. Влезте и потърсете отдела за биографични произведения.

Връзката прекъсна.

Джо с насмешка си помисли, че в края на краищата няма да има удоволствието да изпие чаша кафе с тайнствената Деми.

Според табелката на остъклената врата на книжарницата в неделя магазинът работеше до шест часа. Джо погледна часовника си — беше шест и петнайсет. Надникна през витрината и забеляза, че неоновите лампи в предната част на търговската зала са изгасени, но когато завъртя валчестата дръжка, вратата се оказа отключена.

Зад бюрото с касовия апарат седеше чернокож трийсетинагодишен мъж, дребен и жилав като жокей, с мустаци и козя брадичка. Очите му, уголемени от очилата с голям диоптър, приличаха на очите на упорит инквизитор, който провежда разпит в кошмарен сън.

— Къде е щандът с биографичните книги? — попита Джо.

Служителят стана, заобиколи бюрото и посочи към дъното на залата, където иззад рафтовете блестеше светлина. Докато си проправяше път сред лабиринта от полици, отрупани с книги, Джо чу как продавачът заключи вратата на книжарницата.

На пътеката между рафтовете в дъното на залата чакаше друг чернокож. Приличаше на огромно абаносово дърво, а изражението му беше непроницаемо като лицето на Буда.

— Горе ръцете, разкрачи се — избоботи непознатият.

Джо веднага разбра, че си има работа с действащ или с бивш полицай. Покорно застана с лице към стената, разкрачи се, приведе се и опря ръце на рафта, като машинално се втренчи в книгите пред очите си. Една привлече вниманието му — беше биография на писателя Хенри Джеймс.

Хенри Джеймс!

Незнайно защо дори името на писателя му се стори изпълнено със загадъчно значение. Но напоследък често му се случваше да вижда скрит смисъл в съвсем прозаични събития.

Ченгето професионално го претърси за оръжие и подслушвателно устройство, сетне изръмжа:

— Покажи ми някакъв документ за самоличност.

Джо се обърна с лице към него и извади от портфейла шофьорската си книжка.

Полицаят сравни снимката на документа с лицето на Джо и му върна картата.

— Отиди при касиера — нареди.

— Моля?

— Върви при онзи, дето те посрещна.

Нисичкият мъж с козята брадичка чакаше до вратата. Отключи я, докато Джо приближаваше, и попита:

— Във вас ли е телефонът?

Джо безмълвно му го подаде.