Единственият оцелял

— Толкова формалности за едно пробно шофиране — прекъсна го Джо. Нетърпеливо погледна часовника си — вече не се преструваше, че бърза, а наистина се притесняваше да не закъснее за срещата с Деми. — Виж какво, Фитич, нямам време да си говорим глупости. Онова, което ти предлагам, ще ти хареса, гарантирам ти. Вземаш парите и ги скриваш в някое чекмедже — никой не знае, че съм ти ги дал. Ще отида със субаруто до едно място… няма да ти кажа точно къде. Бих взел собствената си кола, но в нея е поставено устройство за проследяване, а на мен не ми се ще да ме следят. Утре ще ти телефонирам, за да ти кажа къде съм оставил субаруто. Взимаш си го обратно, което ще означава, че си дал най-евтината си кола под наем срещу две хиляди долара на ден, и то без данъци. В най-лошия случай няма да ти се обадя. Парите остават за теб, освен това ще получиш застраховката, полагаща се за открадната кола.

Фитич, който въртеше в ръцете си шофьорската книжка, неуверено избърбори:

— Ако ме попитат защо съм позволил сам да изпробващ колата…

— Ще кажеш, че клиентът ти се е видял почтен — прекъсна го Джо. — На шофьорската книжка е била неговата снимка. Не ти се е искало да го изпуснеш, но си чакал обаждане от друг клиент, който бил обещал да купи най-скъпия ти автомобил.

— Ама ти май си предвидил всичко! — възкликна Фитич.

Поведението му се промени. Почтителният и любезно усмихнат продавач бе какавида, от която се излюпваше друг Джем Фитич — пресметлив и алчен.

Пристъпи към копирния апарат и го включи, но си личеше, че още се колебае.

— Слушай, господин Фитич, дори онези типове да те подложат на разпит, не могат да ти сторят нищо, пък и не са от хората, които си губят времето с дребни риби.

— Наркопласьор ли си? — изтърси продавачът.

— Не.

— Защото мразя типовете, дето търгуват с дрога.

— Аз също.

— Водят към гибел децата ни, погубват онова, което е останало от нашата страна.

— Съгласен съм.

— Не е останало много — горчиво промърмори Фитич и се загледа в човека на автобусната спирка. — Ченгетата ли те преследват?

— Не са от полицията.

— Щото аз подкрепям ченгетата. Ежедневно рискуват живота си, за да защитават реда и закона, а големите клечки, дето си ги избираме, са най-големите престъпници.

Джо поклати глава:

— Никога не си чувал за организацията, на която служат тези хора.

Фитич се позамисли, сетне каза:

— Харесва ми, че не ме баламосваш.

— Старая се да бъда максимално откровен. Слушай, нямам време за губене. Онези сигурно мислят, че съм влязъл при теб да потърся механик или влекач, който да ме вземе на буксир. Трябва да взема субаруто веднага, докато не са се досетили какво съм намислил.

Фитич отново погледна към автобусната спирка, почеса се по главата и попита:

— От някоя правителствена организация ли са?

— Нещо такова.

— Знаеш ли защо проблемът с наркотиците се разраства? — разпалено подхвана собственикът на автокъщата. Защото поне половината политици получават подкупи да си затварят очите, а някои дори се друсат и хич не им пука за горките деца, дето ги зарибяват в училище.

Джо предпочете да замълчи от страх, да не каже нещо, което няма да се хареса на Фитич. Не знаеше защо онзи има зъб на властите. Ако изказванията не му допаднат, може изведнъж да се превърне от съмишленик в неприятел.

Собственикът на автокъщата направи копие на шофьорската книжка и я върна на Джо, сетне седна зад бюрото и се втренчи в пачките с банкноти. Очевидно се колебаеше, и то не защото се притесняваше, че ще си навлече неприятности, а поради някакви морални скрупули. Накрая въздъхна, отвори чекмеджето и прибра парите. От друго чекмедже взе връзка ключове и ги подаде на Джо, който изпита неописуемо облекчение.

— Къде е колата? — попита.

Фитич посочи през прозореца към субаруто:

— След половин час ще трябва да се обадя на ченгетата, че колата е открадната, за да си нямам неприятности.

— Разбирам. Ако късметът ми проработи, дотогава ще бъда на мястото, за което съм тръгнал.

— Нямай грижа. Най-вероятно няма да си мръднат пръста, за да издирят колата. Можеш да си я караш цяла седмица, без да те спипат.

— Ще ти телефонирам да ти кажа къде съм я оставил.

— Сигурен съм, че ще се обадиш.

Тъкмо когато Джо се канеше да си тръгне, Фитич каза:

— Господин Карпентър, вярваш ли, че ще настъпи краят на света?

Джо спря на прага и се обърна:

— Извинявай, какво каза?

Джеймс Фитич, който се беше появил на мястото на любезно усмихнатия продавач, имаше особен поглед — изпълнен не само с гняв, но с тъга и обезсърчение.

— Питам дали ще настъпи краят на нашето време, на един объркан свят, който сами сътворихме. Представям си как някой го навива като килим, прояден от молци, прибира го и изведнъж всичко свършва.

— Навярно някой ден и това ще се случи — промълви Джо.

— Не някой ден, а много скоро. Не мислиш ли, че справедливостта и несправедливостта са си разменили местата, че вече не правим разлика между доброто и злото?

— Имаш право.

— Понякога се събуждам нощем и усещам, че краят наближава като огромна приливна вълна, леденостудена и тъмна като нощта, която всеки миг ще се стовари върху нас и ще ни помете в небитието.