Единственият оцелял

Тръгна по улицата в посоката, откъдето беше дошъл. Когато се озова пред автокъщата, престорено се подвоуми, за да заблуди преследвачите, после се отправи към канцеларията на собственика. На оградата на паркинга бяха окачени пластмасови разноцветни флагчета, поизбелели от слънцето. Под напора на вятъра те плющяха като крила на ято лешояди, реещи се пад тридесетината коли от различни марки и модели — някои бяха в сравнително добро състояние, други — мърша от метал.

Канцеларията се помещаваше в панелна барака, боядисана в жълто. През прозореца се виждаше мъж, полуизлегнал се на стол с пружинираща облегалка. Непознатият беше вдигнал краката си на бюрото и се взираше в екрана на портативен телевизор.

Джо изкачи двете стъпала, отвори вратата и чу гласа на коментатор, описващ развоя на бейзболен мач. Озова се в просторно помещение. Двете бюра, четирите стола и металният картотечен шкаф бяха евтини, но всичко беше чисто и старателно поддържано. Съдейки по квартала, в който се намираше автокъщата, беше очаквал да види прах и безредие, да усети атмосфера на безнадеждност.

Непознатият свали краката си от бюрото и стана да го посрещне. Беше на около четирийсет години, носеше светлокафяви памучни панталони и жълто поло, усмивката му беше искрена и приветлива. Подаде ръка на Джо и каза:

— Здравейте. Не чух колата ви да спира пред сервиза. Приятно ми е да се запознаем — аз съм Джем Фитич.

— Казвам се Джо Карпентър. Решил съм да си купя нещо ново.

— Дошли сте тъкмо където трябва. — Фитич посегна да изключи телевизора.

— Не, оставете го да работи — промърмори Джо.

— Ако сте почитател на „Доджърс“, по-добре не гледайте — ядат здрав пердах.

Джо погледна през прозореца. Съседната сграда ги закриваше от погледите на преследвачите, но ако пикапът минеше покрай бараката и микрофоните бяха насочени към големия прозорец, звукът от телевизора трябваше да се увеличи, за да попречи на подслушването на разговора.

Той застана така, че докато разговоря със собственика, да наблюдава вратата и улицата, и попита:

— Кое е най-евтиното возило, което можете да ми предложите?

— Като видите цените, ще разберете, че можете да си купите нещо много качествено, без да…

— Ето какво ви предлагам — прекъсна го Джо и извади няколко пачки банкноти от джоба на якето си. — Ще изпробвам най-евтината кола и ако ми хареса, ще ви платя цялата сума в брой.

Като видя парите, Фитич засия:

— Става, приятел. Хвърли едно око на онова субару. Навъртяло е бая километри, но още го бива. Естествено няма климатик, обаче радиото…

— Колко струва?

— Ами… доста си поиграх да стегна тая хубавица, затова съм й сложил цена от две хиляди сто и петдесет, ама съм готов да сваля на хиляда деветстотин седемдесет и пет…

Цената се стори доста висока на Джо, но всяка минута беше ценна, пък и предвид на това, за което щеше да помоли Фитич, нямаше възможност да се пазари.

— Взимам я — каза.

Тъй като през този ден собственикът не беше продал нито една кола, очевидно бе раздвоен между задоволството от успешната сделка и безпокойството от бързото съгласие на купувача. Надушваше неприятности.

— Не искаш ли да я изпробваш? — попита и изпитателно изгледа странния клиент.

Джо остави на бюрото му две хиляди долара и заяви:

— Тъкмо това възнамерявам да направя, но сам, без твоята компания.

На отсрещния тротоар се появи висок мъж — идваше от мястото, на което беше спрял пикапът. Застана под сянката, която хвърляше навесът на автобусната спирка, ако седнеше на скамейката под козирката, колите на паркинга щяха да му пречат да наблюдава какво се случва в канцеларията.

— Сам ли? — озадачено попита Фитич.

— Цялата сума е на бюрото ти — отговори Джо. Извади шофьорската си книжка от портфейла и я подаде на продавача: — Забелязах, че имаш копирна машина. Ако искаш, направи копие на документа.

Отново погледна към автобусната спирка. Човекът под навеса носеше риза с къси ръкави и джинси, ръцете му бяха празни. Следователно у него нямаше подслушвателно устройство с голям радиус на действие.

Фитич проследи погледа му и промърмори:

— Хей, приятел, в каква каша ме забъркваш?

Джо го погледна в очите:

— В никаква. Ти само си гледаш работата.

— Защо очите ти са все в онзи тип на спирката?

— Грешиш, човекът не ме интересува — отговори Джо, но не успя да заблуди Фитич, който промърмори:

— Ако наистина ще купуваш колата, а не си решил само да я изпробваш, трябва да попълним необходимите формуляри, да платиш данъка и…