Елитът на Дерините

— Знаеш ли — измърмори Морган, като изучаваше движението на площада. — Мисля, че тълпата вече оредява. Скоро ще започнем да привличаме внимание, ако не измислим какво да правим.

Дънкан му подаде кофата и изтри устата си с ръкав.

— Знам. Войниците също взеха да намаляват, но се увеличиха монасите.

От една кула, далеч зад гърба им се чу звън, на който отговориха големите камбани от епископския дворец. Маклейн замълча при тези звуци, като продължи да наблюдава тълпата, после бавно се изправи с напрегнато лице.

— Какво има? — промърмори Аларик, като се стараеше да не покаже никаква емоция. Наблизо отново преминаваха войници.

— Монасите — прошепна Маклейн, като кимна към портите. — Виж къде отиват.

Морган бавно се извърна и проследи погледа на своя сродник. В огромните порти на двореца имаше малка странична вратичка, през която точно в този момент влизаха няколко монаха. Аларик се извърна към Дънкан и го видя да пъха остатъците от хляба и сиренето в дисагите. На подозрителния му поглед, Маклейн отвърна с конспиративна усмивка, като си взе последната ябълка и я затърка в ръкава си. Объркан Морган вдигна торбите и го последва, когато той бавно тръгна към портите на двореца. Докато вървяха, Аларик въпросително докосна лакътя на братовчед си.

— Виждаш ли къде отиват монасите — каза Дънкан с пълна уста.

— Да.

Маклейн отхапа отново и продължи напред.

— И никой не ги спира, нали? Сега, виж, те идват отляво. Внимавай да не се издадеш.

Аларик се огледа небрежно и забеляза страничната врата на един манастир. От време на време тя се отваряше, за да пропусне по няколко монаси, облечени в черни раса с качулки на главите. Доколкото Морган можеше да види всички те отиваха към портите на двореца. И никой не ги спираше.

— Къде отиват всички те? — измърмори той, докато братовчед му захвърли огризката от ябълката и намести меча под наметалото си. Главният вход на църквата беше по-нататък, между две ниски, каменни кули. Пред него стояха няколко монаха, които приветстваха посетителите на църквата.

— Трябваше да се сетя — каза Дънкан под нос. — Във всеки град, в който има голяма монашеска общност, е обичай братята да присъстват на службите в епископската базилика, стига да има такава. Сега отиват за вечернята.

— Вечерня — ахна Морган.

Настъпи тишина, докато те се отдалечаваха от двореца по посока на църквата. После Аларик рече:

— Дънкан, нали няма да ходим на вечерня в тази църква? — Това беше по-скоро заявление, а не въпрос.

Маклейн поклати глава и братовчед му едва сдържа усмивката си.

— Така си и мислех.

Десет минути по-късно към редицата от монаси, които бавно вървяха към епископския дворец, се присъединиха още двама. Те вървяха бързо, за да настигнат своите братя, тези двама пипкави монаси в техните черни, дълги до земята раса с качулки. Те преминаха покрай стражите на вратата със смирено приведени глави и ръце напъхани в дългите, широки ръкави. Вътре двамата спокойно поеха по блестящите коридори. Стъпките им бяха някак странно заглушени в сравнение с тътренето на сандали, което произлизаше от техните братя.

Двамата внимаваха да не направят нещо, което да ги открои сред братята. Защото под грубите черни раса имаше стомана. Мечове бяха препасани на кръста и ками напъхани в ботушите, ръкавите и поясите. Под кожените дрехи, които носеха скрити от робата, проблясваше ярката стомана на ризниците. Но имаше и още нещо, което отличаваше тези двама монаха сред останалите. Те бяха дерини и носеха магия в душите си.

Докато останалите влизаха в базиликата, Морган и Маклейн свърнаха по един задънен коридор наблизо и се спотаиха сред сенките. Скоро коридорите се озвучиха от пеенето на монасите и от службата, която беше започнала. На няколко пъти вратите се отваряха, за да пропуснат закъснелите и веднъж на Дънкан му се стори, че отвътре долетя гласът на Кардиъл.

Когато службата приключи и вратите се отвориха, коридорът се изпълни със слуги от домакинството на епископа, пажове, оръженосци, лордове и техните дами, прелати. Някои от тях разговаряха тихо, докато се разотиваха. В средата на този човешки поток бяха самите Кардиъл и Арилан, следвани от няколко свещеници и чиновници, след които идваха още лордове и дами. Дънкан сръга Морган в ребрата, когато те се появиха, защото той познаваше Арилан, а веднъж беше видял отдалеч и Кардиъл. Но Аларик беше замръзнал със затаен дъх при появата на една жена и дете, които бяха малко поизостанали от лордовете. Жената, облечена в небесносиньо, беше висока, стройна, с кралска осанка, но без да изглежда надменна. Тя беше поставила ръка върху рамото на момчето, което едва ли имаше повече от четири години и тихо говореше с една по-тъмна дама. Очите на Морган се бяха разширили от стремежа му да обхване всяка подробност.