Елитът на Дерините

Нигел продължи да изрежда подробностите и задълженията на всеки пълководец в предстоящия поход. Морган мина встрани, за да може да наблюдава реакцията на всеки един по отделно. В залата влезе адютантът на Нигел с някакъв плик, но Аларик го спря и пое писмото от ръцете му, за да не прекъсва работата на всички. Печатите бяха стандартни и Морган не си направи труд да ги огледа внимателно, но един от тях, голям и жълт, привлече погледа му. Морган се намръщи и в следния момент го позна. Разчупи го с треперещи пръсти и трескаво разчете съобщението.

Разбута хората около Нигел и го хвана за рамото, с което привлече всеобщото внимание.

— Прощавай, Нигел, но ето една добра новина. Господа, това е писмо от генерал Глодрут, който както добре знаете бе с армията на херцог Джеърд…

Думите му се загубиха в общата гълчава от изумление. Морган се принуди да тропа по масата докато всички млъкнат. Хората явно с усилие сдържаха емоциите си докато прочете цялото писмо.

— Ето какво пише Глодрут — Джеърд е ранен и хванат в плен, но е жив със сигурност. С него са графът на Дженас и благородниците Лестър, Харкнес, Колиър и епископ Ричард от Найфорд. Самият той заедно с лорд Бърхард се изтеглили от битката с около сто мъже и още толкова вероятно са успели да избягат на запад.

Последните му думи бяха посрещнати с радостни възгласи, но Морган вдигна ръка, за да запази тишина.

— Новините несъмнено са добри, но Глодрут пише, че по негово мнение битката е ужасен разгром. Били са абсолютно неподготвени. Смята, че около 60 процента от войниците са загинали, а останалите са отведени в плен. Утре ще се присъедини към нас с малцината оцелели.

— Какво?

— По дяволите! Не е толкова зле! Морган, къде…

— Какво още пише, Ваша Светлост?

Морган поклати глава и си запробива път към вратата, като размахваше писмото.

— Съжалявам, господа, това е всичко. Нигел, след малко се връщам. Дънкан и Келсън трябва да знаят за това.

Не успя да открие Дънкан. Колкото до Келсън, той се бе заел с далеч по-трудна задача, макар и не така спешна, както тази на военните в залата. Веднага щом си тръгна, кралят се запъти към стаята на графиня Рикенда, съпруга на Бран Корис. Бързо я откри на горния етаж в източното крило, но цяла вечност мина, докато слугите успеят да събудят господарката си. Келсън се въртеше нервно из гостната докато сънените прислужници донесат свещи и подредят стаята. Лунната светлина падаше косо през източните прозорци и придаваше на помещението призрачен и плашещ вид, който още повече тормозеше уморения крал.

Най-после вратата на спалнята се отвори и графинята се поклони на госта си. Келсън обаче се оказа неподготвен за стройната, млада фигура, облечена в бяло. Лейди Рикенда изобщо не приличаше на съпруга си. Лицето й имаше нежен овал, който подчертаваше морскосините й очи, тъй странни и контрастни на фона на червеникавозлатистите й къдри. Келсън знаеше, че е майка на малкия Корис и че е поне десет години по-възрастна от него самия, но никак не можа да повярва, че тя не е просто момиче, едва навлязло в моминството си.

Само дрехите загатваха за истинското й положение и възраст. Бяло наметало покриваше бялата й риза без никакви бродерии и украшения, сякаш бе чакала ужасните новини, които младият крал й носеше. След като отпрати слугите си, тя изслуша спокойно вестта за предателството на мъжа й. После се обърна мълчаливо към прозореца и задълго остана неподвижна — златиста сянка в бледата лунна светлина.

— Да повикам ли някоя от прислужничките ви, Милейди? — попита Келсън, който взе да се притеснява от мълчанието й. Боеше се, че всеки момент жената може да припадне или да изпадне в истерия, както правеха често дамите с благородна кръв.

Рикенда поклати бавно глава, при което една от панделките й падна на пода. Тежкият годежен пръстен на мъжа й проблесна, когато се облегна на перваза и на Келсън му се стори, че някаква капка се плъзна надолу по камъка.

Но дланта й покри сълзата, ако изобщо бе сълза и кралят видя, че пръстите й не треперят от сподавеното усилие. Рикенда бе дъщеря на благородници и бе възпитана стоически да посреща съдбата, без да жертва достойнството си. Келсън си помисли, че в нещо прилича на майка му.

— Съжалявам, милейди — изрече най-сетне той като осъзна, че с нищо не може да облекчи скръбта й. — Ако… ако това ще ви успокои, бъдете сигурна, че предателството на съпруга ви, няма да промени отношението ми към вас и сина ви. Вие ще бъдете под личната ми защита докато…

Последва отсечено почукване по външната врата и познатият глас на Морган попита:

— Келсън?

Келсън се обърна стреснато, без да забележи ефекта, който гласът на Морган оказа върху жената до прозореца. Тя пребледня и стисна с побелелите си пръсти перваза. Аларик влезе в стаята и се поклони учтиво към нея без всъщност да я забелязва. Явно бе изцяло погълнат от съобщението, което носеше. Рикенда изслуша с удивление новините на Морган, като че не можеше да повярва на чутото.