Елитът на Дерините

— Сега се сещам, че не проучихме обстойно пленниците от Касан, сир. Наистина ударът, който Бран нанесе бе великолепен и мога само да му се възхищавам. Това несъмнено ще се отрази на духа на войниците на Келсън. Но пленниците от Касан — несъмнено имате план какво ще правите с тях. Все пак ми се струва, че Лайънел и Бран някак си оставят това встрани.

Лайънел се засмя, но в звука имаше нещо гърлено и плашещо.

— Говориш така, сякаш Бран и аз трябва да оправдаваме действията си пред теб, Райдън. Не се тревожи. Плановете около пленниците не те засягат.

— Значи очаквате да имам нещо против?

— Очаквам да не се месиш — подчерта Лайънел. — Дадено ни е правото да се разпореждаме с пленниците, както намерим за добре. Проблемът не е твой.

Уенсит се подсмихна, разправията го забавляваше.

— Не се сърди, Райдън, дори аз не съм запознат с всички подробности свързани с този случай. Не е необходимо. Затова са генералите и съветниците като Лайънел, за да вършат нещата вместо мен. Доверявам му се точно, както и на теб. И ако той твърди, че прави всичко необходимо, то аз мога само да му вярвам. Или ти си на друго мнение по въпроса?

— Съвсем не — отвърна Райдън и отпи от чая си. — Изобщо не съм имал намерение да правя проблем от това. Ако изглежда така, то моля всички засегнати за извинение.

— Имаш го — кимна разсеяно Уенсит. Райдън обхвана чашата с ръце и продължи:

— Днес получих второ съобщение от генерал Ликън. Предните му постове потвърждават, че армията на Келсън ще пристигне тук не по-рано от свечеряване, в зависимост от това до колко вестта за поражението на Джеърд го е забавила. Няма причина да очакваме нападение преди утре сутрин.

— Отлично — Уенсит обърна стола си и махна на майордома да донесе голямата кожена чанта, в която се пазеха писмата. Щом я отвори, Уенсит прехвърли набързо вече разпечатаните пликове докато намери онзи, който го интересуваше. Прегледа го и извади втори от чантата.

— Тази сутрин получих вести за теб, Бран — рече той. — Изглежда, че Келсън е узнал за удара ти и е взел семейството ти като заложници.

Бран застина и стисна чашата с побелели пръсти. Изправи се в цял ръст и попита:

— Защо не ми беше съобщено?

— Ето, съобщено ти е — каза Уенсит и му подаде писмото. — Но не се тормози излишно. Съпругата и синът ти са задържани в Дхаса, но не ги грози никаква опасност. Прочети го сам.

Очите на Бран пробягаха през редовете, устните му се свиха, когато свърши.

— Довели са ги като заложници, а вие твърдите, че не ги заплашва опасност? — Очите му срещнаха тези на Уенсит с огорчение. — Ами ако Келсън реши да ги използва срещу мен? Как мога да стоя безучастно, когато живота на сина ми виси на косъм? Как да гледам спокойно, когато умира?

Райдън повдигна учудено вежда. Реакцията на Бран го забавляваше.

— Хайде, Бран. Познаваш Келсън по-добре. Ти и аз бихме изнудили някого чрез семейството му, но принцът на Гуинид не е от същото тесто — каза Райдън гледайки досадено ноктите си. — Освен това винаги можеш да си направиш още синове, нали?

Бран се вцепени при последните му думи.

— Какво трябва да значи това? — изсъска той.

Уенсит се подсмихна и поклати глава с неодобрение.

— Стига толкова, Райдън. Не бива да дразниш младия ни приятел. Не разбира шегите ни. Бран, няма да допусна семейството ти да пострада. Ще уредим размяна на заложници. Във всеки случай Райдън е прав по отношение на Келсън. Принцът няма да излее гнева си на невинни жени и деца.

— Как може да го гарантирате?

Усмивката на Уенсит се стопи и очите му добиха познатия стоманен блясък.

— Мога да гарантирам, че ще сторя всичко, което зависи от мен. Надявам се, че разбираш, че нещата, които зависят от мен са много повече от всичко зависещо или зависило някога от теб самия?

Бран сведе поглед, защото си спомни положението, в което се намира — трябваше да е по-предпазлив, още повече че Уенсит каза самата истина.

— Моля за извинение, Ваше Величество. Ни исках да поставям под съмнение думите ви. Просто много се тревожа за семейството си.

— И аз така прецених, иначе едва ли щеше да си жив в момента — рече спокойно Уенсит и протегна ръка да вземе писмото от Бран.

Онзи му го подаде мълчаливо, без да издава чувствата си, когато Уенсит го прибра в чантата. Най-сетне Уенсит наруши тежката тишина. Гневът му явно бе утихнал.

— Сега, Райдън, кажи ми какво става с нашия малък дерини? Вярвам, че всичко е както трябва?

— Предадоха ми, че е готов да ни види — отвърна Райдън.

— Добре тогава — каза Уенсит и изпи чая си на един дъх. — Смятам, че двамата с теб трябва да го почетем с присъствието си.

Дери лежеше по гръб върху купчина слама в занданите под Кардоса, зад стените на Есгаир Ду. Ръцете му бяха оковани във вериги, чиито халки бяха вклинени в стената. Треската от раните му се бе усилила, след като прекара едно денонощие в това положение. Подхвърлиха му къшей сух хляб и му сипаха глътка зеленясала вода. Стомахът му се бе свил на топка, а главата го болеше ужасно, но събра сили да отвори очи и да се вторачи в мокрия таван, преди да се обърне на една страна.