Фурията на Академа

– Надявам се. Ще ми бъде много трудно. – Тя поклати глава и прогони тревогата от лицето си. – Погледни се, Амара. Станала си толкова висока и силна. Не е останало нищо от селското момиче, което видях да лети над морето.

– Струва ми се толкова отдавна – каза Амара.

Сирай кимна и докосна кичура коса, който бе паднал край бузата на приятелката ѝ. Лицето ѝ придоби делово изражение.

– Ще тръгваме ли?

Амара вдигна ръка и натискът на Сирусовата бариера изчезна.

– Исана ще е готова скоро за отпътуване. Бъди предпазлива и бърза, Сирай. Времето ни изтича.

Глава 12

На Тави му бяха необходими три часа, за да открие Макс, който наистина се оказа в дома на една млада вдовица. Изгуби още един час в търсене на начин да се промъкне в къщата и половин час да освести, облече и да преведе своя олюляващ се приятел през улиците на града до Цитаделата. Когато най-после двамата се озоваха пред осветената сграда на Академията, вече беше настъпил онзи безмълвен, студен час на нощта, точно преди зората да оцвети небето.

Двамата влязоха през един от тайните входове, предназначени за Курсорите, които се обучаваха в Академията. Тави веднага завлече приятеля си в банята и без много да се церемони, го бутна в големия басейн със студена вода.

Макс, разбира се, притежаваше феноменалната способност веднага да изтрезнява, присъща на всеки призовател със сила като неговата, но като компенсация бе успял да развие в себе си и невероятна любов към гуляите. На Тави не веднъж му се бе налагало да прилага спешни изтрезвителни мерки след поредната пиянска нощ на Макс в града.

Разтърсен от студа, едрият младеж се разкрещя и запляска с ръце по водата, но когато най-после успя да се добере до стълбите и да се измъкне навън, Тави го пресрещна, завъртя го и отново го блъсна в басейна.

След още десетина бутвания в ледената вода, Макс притисна длани към слепоочията си и изстена.

– Велики фурии, Калдерон, буден съм вече. Ще ме оставиш ли да изляза от тая проклета, накълвана от враните ледена вода?

– Чак когато си отвориш очите – отвърна твърдо Тави.

– Хубаво де, хубаво – изръмжа Макс и го погледна с кървясалите си очи. – Доволен ли си вече?

– Ликувам – отвърна Тави.

Макс изръмжа, измъкна се тромаво от ледения басейн, съблече непохватно дрехите си и се затътри до съседния басейн, пълен със затоплена вода. Както винаги, погледът на Тави бе привлечен от покрития с напречни резки гръб на приятеля му – белези, оставени от камшик или от ноктите на дива котка, които Макс би могъл да получи само преди да развие призователските си способности. Тави потрепна, изпълнен със съчувствие. Макар да бе виждал белезите безброй пъти, те не спираха да го ужасяват и притесняват.

Младежът огледа банята. Залата бе огромна, с няколко басейна и водоскока, с бели мраморни стени, подове, колони и таван. Дървени каци с растения и дори с дървета смекчаваха суровия студен мрамор, а около басейните бяха разположени нарове, където посетителите можеха да поседят и да поговорят с приятели, докато чакаха своя ред. Синята, зелената и златистата светлина на фуриените лампи във всеки басейн показваше каква е температурата му. Шумът на падаща вода се отразяваше в равнодушния камък и изпълваше въздуха със звуци, които заглушаваха гласовете. Това бе едно от малкото места в столицата, където човек можеше да бъде сравнително спокоен, че никой няма да подслуша разговора му.

В банята все още нямаше никой – робите, които обслужваха клиентите, щяха да пристигнат чак след около час. Тави и Макс бяха съвсем сами.

Тави се съблече, макар да се смущаваше много повече, отколкото приятелят му. Докато живееше в холта, къпането представляваше практична необходимост и изискваше уединение. Трябваше му доста време да свикне със столичните обичаи, които бяха приети в повечето градове, но така и не успя да се отърси напълно от притеснението, което изпитваше, когато се събличаше в присъствието на други хора.

– О, велики фурии – каза Макс, без да отваря очи. – Това е мъжка баня. Тук сме само двамата, а аз дори не съм си отворил очите. – Той стрелна Тави с поглед, макар и не толкова сърдит като предишния. – Ако ме беше оставил там, където ме намери, цялата баня щеше да е на твое разположение.

Тави се плъзна в басейна при Макс и заговори толкова тихо, че шумът на водата почти заглушаваше гласа му.

– Имаме проблеми, Макс.

Макс спря да се мръщи и в кървясалите му очи проблесна внезапен интерес.

– Какви проблеми?

Тави му разказа.

– Проклети врани! – изрева Макс. – Да не искаш да ме убият?

– Да. Честно казано, от теб никога не съм имал кой знае каква полза, Макс.

Тави наблюдаваше приятеля си, който изненадано примигна и се намръщи.

– Ха-ха. Много смешно – каза Макс.

– Би трябвало сам да се досетиш – отвърна Тави. – Ако имаше някой друг, на когото да разчитам, нямаше да те замесвам.

– Нямаше ли? – попита Макс и в тона му се промъкна обида. – И защо не?

– Защото знаеш какво става едва от десет секунди и вече започ­на да се оплакваш.

– Обичам да се оплаквам. Това е свещено право на всеки войник – изръмжа Макс.