Фурията на Академа

– Фейд – каза младежът, задъхан от паниката, предизвикана от неочакваната атака. Сърцето му биеше силно и бързо. – Фейд. Аз съм.

Фейд леко повдигна брадичка, втренчи поглед в него, после тялото му се отпусна и той се отмести от младежа.

– Тави – каза робът с натежал от съня глас. – Наранил те?

– Добре съм – увери го Тави.

– Промъквал – рече Фейд намръщено. – Промъквал се в стаята.

Тави се надигна и седна.

– Да. Съжалявам, че те изплаших.

Фейд подхвърли леко камата, хвана я за острието и я подаде с дръжката напред на Тави. Младежът взе оръжието си и го пъхна в ножницата.

– Спя – каза Фейд и се прозя, завършвайки прозявката с тих, виещ звук.

– Фейд – каза Тави. – Не съм забравил бойниците на Калдерон. Знам, че се преструваш. Знам, че не си някакъв идиот.

Фейд дари Тави с широката си идиотска усмивка.

– Фейд – обяви той с весел тон.

Тави го погледна.

– Недей – каза той. – Запази си тайната, щом така искаш. Но не ме обиждай с тези глупави игрички. Имам нужда от помощта ти.

Фейд застина за миг. След това наведе леко глава на една страна и заговори с нисък, тих глас.

– Защо?

Тави поклати глава.

– Не тук. Ела с мен. Ще ти обясня.

Фейд въздъхна дълбоко.

– Гай.

– Да.

Робът затвори за миг очи. След това отиде до сандъка и извади от него някакви предмети и едно резервно одеяло. После натисна силно дъното на сандъка и оттам се разнесе глух пукот. Фейд измъкна една ножница, от която изтегли къс прав меч, гладиус на легионер. Той огледа внимателно острието на бледата светлина, после отново го прибра в ножницата, навлече една широка стара роба и пъхна оръжието под мишницата си.

– Готов.

Тави поведе Фейд по коридорите на Академията, избирайки най-близкия от тайните маршрути, който минаваше през горните нива на подземията и излизаше близо до Цитаделата. Входът към подземията не беше точно тайна врата, но се криеше в сенките на изключително тесен и криволичещ коридор и ако някой не знаеше къде да търси, никога нямаше да намери тесния отвор към стълбището.

Тави преведе Фейд през поредица почти неизползвани коридори, просмукани с влага и студ. Скоро двамата се озоваха на едно от първите нива на подземията и минаха под стените на Цитаделата. Стигнаха до стълбата, която водеше до залата за медитиране на Първия лорд, и се спуснаха по нея, като на всяко ниво бяха спирани от поставените на пост легионери. Краката на Тави пулсираха от жестока болка при всеки удар на сърцето му, но той се застави да не обръща внимание на оплакванията на измореното си тяло и продължи да върви напред.

Фейд, забеляза Тави, изучаваше пътя, макар изобщо да не вдигаше глава. Косата му падаше пред лицето и се сливаше с грубия плат на туниката му. Походката му беше като на възрастен човек, скован от артрит – колеблива и предпазлива. Или поне ставаше такава, когато приближаваха до поредния караул. А отдалечаха ли се достатъчно по витата стълба, той започваше да се движи с котешка грациозност.

Вратата на стаята на Първия лорд, която се намираше на края на стълбището, беше затворена. Тави извади камата си и почука отсечено с дръжката ѝ по тъмната стомана. Миг по-късно вратата се отвори и на прага застана намръщеният Майлс.

– Враните да ги изкълват, къде се губиш, момче? – сопна му се той.

– Ами отидох да взема човека, за когото ви говорих, сър. Това е Фейд.

– Доста време ти отне – изръмжа Майлс и огледа роба със студен поглед. – След четири часа Гай трябва да се появи в ложата си за предварителните състезания от Вятърните гонки. Антилар не се справя добре с имитацията му, а Килиан не може да му помогне, докато не се убеди, че Първият лорд е получил всички необходими грижи. Трябваше първо да доведеш роба.

– Да, сър – рече Тави. – За следващия път ще се постарая да го запомня.

Майлс се вкисна още повече.

– Влизайте – рече той. – Фейд беше, нали? Наредих да донесат едно походно легло и спално бельо тук долу. Трябва да го оправиш и да ми помогнеш да преместим Гай в него.

Фейд замръзна и Тави видя как очите му проблясват смаяно иззад кичурите коса.

– Гай?

– По всичко личи, че се е попрестарал с призоваването на фурии – каза Тави. – Това може и да се е отразило на здравето му. Припадна преди няколко часа.

– Жив? – попита Фейд.

– Засега – отвърна Тави.

– Но няма да е жив още дълго, ако не го сложим в нормално легло и не се погрижим за него – изръмжа Майлс. – Тави, трябва да отнесеш няколко съобщения. Както правиш обикновено. Постарай се да ти повярват. Ясно ли е?

„Дотук с надеждите за малко сън“, помисли си Тави. И както бяха тръгнали нещата, накрая можеше и изпита да пропусне. Той въздъхна.

Фейд се затътри в стаята и отиде до постелките, за които беше споменал Майлс. Походното легло беше съвсем обикновено, стандартна легионерска екипировка, и сглобяването не му отне много време.

Майлс отиде до бюрото на Гай и взе малко снопче с писма. Върна се и ги подаде мълчаливо на Тави. Младежът се накани да го попита кое от тях да достави първо, но внезапно Майлс присви очи и между веждите му се образува бръчка.

– Ти – каза той. – Фейд. Ела тук.