Фурията на Академа

– Всъщност правя тази физиономия, когато се готвя да дам съвет на някого, за когото съм сигурен, че няма да ме послуша. – Ерен също надникна зад ъгъла и каза: – Тави, те всички са там. По-добре да си тръгнем. Има само един път до столовата. Ще ни видят.

– Не са всичките – настоя Тави. – Близнаците ги няма.

– Наистина. Само Бренсис, Ренцо и Вариен са там. Всеки от тях може сам да съдере кожите и на двама ни накуп.

– Може да не им е толкова лесно, колкото очакват – рече Тави.

По-дребното момче въздъхна.

– Тави, въпрос единствено на време е да наранят някого. Може би лошо.

– Няма да посмеят – каза Тави.

– Те са граждани, Тави. А ние не сме. Толкова е просто.

– Не е толкова просто.

– Не внимаваш ли в часовете по история? – възрази Ерен. – Естествено, че е толкова просто. Ще кажат, че е било нещастен случай и че ужасно съжаляват. И то при положение че произшествието изобщо стигне до съда. Съдията ще ги накара да платят обезщетение на родителите ти. А междувременно ти ще си останал без очи или без крак.

Тави стисна зъби и тръгна към ъгъла.

– Няма да пропусна закуската. Бях в Цитаделата цяла нощ, той ме накара да изкача на бегом десетина пъти проклетото стълбище и ако още веднъж пропусна ядене, ще полудея.

Ерен го хвана за ръката. Носеше около врата си шнурче с три мъниста – бяло, синьо и зелено, легнали върху гърдите му. Броят на мънистата показваше, че според преподавателите в Академията Ерен няма почти никакви способности в призоваването на фурии.

Естествено, мънистата на Ерен бяха с три повече от тези на Тави.

Ерен погледна Тави в очите и изрече тихо:

– Ако отидеш там сам, ще означава, че вече си полудял. Моля те, изчакай още няколко минути.

Точно в този момент прозвуча третата утринна камбана, три продължителни удара. Тави се намръщи, загледан в кулата на камбанарията.

– Последната камбана. Ако не отидем веднага, няма да имаме време да се нахраним. Ако уцелим момента, можем да минем пок­рай тях точно когато някой друг излиза. Може да не ни видят.

– Не разбирам къде може да се е дянал Макс – каза Ерен.

Тави отново се огледа.

– Не знам. Тръгнах за двореца точно преди вечерния час, а сутринта леглото му имаше вид като че ли не е спано в него.

– Пак е бил навън цяла нощ – промърмори Ерен. – Не знам как смята да си взема изпитите, ако продължава по този начин. Дори аз няма да мога да му помогна.

– Нали го знаеш какъв е Макс – отбеляза Тави. – Не е много по планирането на бъдещето. – Коремът на юношата се сви от глад и изкъркори. – Край – каза той. – Трябва да тръгваме. Идваш ли с мен, или не?

Ерен прехапа устни и поклати глава.

– Не съм чак толкова гладен. Ще се видим в час, нали?

Тави почувства разочарование, но потупа Ерен по ръката. Разбираше нежеланието на по-дребното момче да влиза в конфронтация. Ерен беше израснал в спокойния дом на родителите си, сред книги и бюра, където се бяха развили силната му памет и математическите му способности за сметка на умението за призоваване на фурии. Преди да дойде в Академията, той не се беше сблъсквал със студената дребнава жестокост, с която младите призователи на фурии се отнасяха към лишените от тази дарба свои връстници.

За разлика от него Тави се беше сблъсквал с този проблем през целия си живот.

– Ще се видим в час – отвърна той.

Ерен оправи шнурчето на врата си с изцапаните си с мастило пръсти.

– Сигурен ли си?

– Не се притеснявай. Всичко ще бъде наред.

С тези думи Тави зави зад ъгъла и тръгна през двора към столовата.

След няколко секунди дочу шума от тичане и запъхтеният Ерен се озова до него. Изглеждаше изнервен, но непоколебим.

– Трябва да ям повече – каза той. – Така ще израсна повече.

Тави се усмихна и двамата тръгнаха през двора един до друг.

Пролетната слънчева светлина, по-топла от планинския въздух около столицата на Алера, обливаше територията на Академията. Дворът на учебното заведение представляваше градина с пищна растителност и криволичещи алеи от гладък бял камък. Ранните пролетни цветя бяха заобиколени от зелена трева, израснала от почвата след зимния мраз; цветовете им, сини и червени, разкрасяваха двора. Учениците, насядали по пейките, разговаряха, четяха и похапваха, всичките облечени в сивите си униформени роби и туники. Птичетата се къпеха в слънчевата светлина, накацали на стрехите на постройките по краищата на двора, на моменти се стрелваха надолу, за да клъвнат някое от насекомите, изпълзели от укритията си и събрали се около трохите, отронени от безгрижните академи.

Спокойно, прелестно място, незасегнато от всичко онова, което се случваше в могъщата столица на Алера.

Тави го мразеше.