Фурията на Академа

– Казах, че си жалък – изхриптя Тави. – Ти си глезено мамино синче и си твърде голям страхливец, за да се изправиш срещу някой достатъчно силен, за да те нарани. Предпочиташ да тормозиш хора като мен и Ерен, защото си слабак. Ти си едно нищожество.

Бренсис присви очи и се наведе внимателно напред.

– Знаеш ли, изрод, не е нужно да те оставям на мира. – Той положи едната си ръка върху леда, който започна да се движи и да се променя, издавайки скърцане и стенание. Тави почувства остра болка в рамото си, още по-силна от агонията отпреди малко. – Ако искаш – рече Бренсис, – мога да остана тук с теб.

– Бренсис! – изкрещя Вариен.

Тави се наведе напред и изръмжа:

– Хайде, мамино синче. Направи го. От какво те е страх?

В очите на Бренсис проблесна ярост и ледът продължи да се движи.

– Сам си го изпроси, селяко.

Тави изскърца със зъби, за да не изкрещи от болка.

– Добро утро! – прогърмя жизнерадостен глас.

Зад Бренсис застана едър, мускулест младеж с къса легионерска подстрижка и го сграбчи за яката и за дългата му коса. Без никакво встъпление заби главата му с трясък в ледената повърхност близо до Тави. После младежът издърпа Бренсис назад и го запрати надалече от фонтана. Младият лорд се просна безсилно върху зелената трева.

– Макс! – извика Ерен.

Ренцо замахна, за да удари Макс по врата, но високият младеж се гмурна под ръката му и заби юмрук в корема му, изкарвайки му въздуха. Ренцо се олюля. Макс го дръпна за ръката и го тръшна на земята до Бренсис.

После погледна към Вариен и присви очи.

Младият благородник пребледня, пусна Ерен и заотстъпва, вдигнал ръце пред себе си. Двамата с Ренцо вдигнаха замаяния Бренсис на крака и тримата бабаити се оттеглиха безславно от бойното поле. Изчезването им беше съпроводено от глъчка и възбуден шепот сред академите, събрали се в двора.

– Фурии, Калдерон – извика Макс на Тави достатъчно силно, за да го чуе всеки, който не е глух. – Толкова съм несръчен сутрин! Вижте как се сблъсках с тези двамата!

Без повече приказки той се приближи до фонтана и започна да изучава ситуацията, в която се беше озовал Тави. Кимна веднъж, пое си дълбоко дъх и съсредоточено присви очи. После замахна и заби юмрук в леда до Тави. По цялата повърхност плъзна паяжина от пукнатини и дребни парченца лед се забиха в изтръпналата кожа на Тави. Макс нанесе още няколко удара с юмрука си и благодарение на увеличената си с помощта на фурия сила успя да разбие пленилия Тави лед. След половин минута Тави почувства, че оковите около него отслабват, и Ерен и Макс успяха да го измъкнат от фонтана.

Тави полежа малко, опитвайки се да си поеме дъх. Зъбите му все още тракаха, крайниците му бяха вкочанени и не можеше да говори.

– Враните да го изкълват! – изруга лениво Макс и се зае да разтрива крайниците на Тави. – За малко да измръзне!

Тави почувства, че вече може да движи ръцете и краката си, когато огнените иглички на болката започнаха да бодат кожата му. Веднага щом му се върна способността да говори, изрече задъхано:

– Макс, забрави за това. Отведи ме на закуска.

– Закуска? – попита Макс учудено. – Калдерон, ти се шегуваш.

– Искам прилична з-закуска, дори и след това да умра.

– О! Тогава всичко ще бъде наред – отбеляза Макс и се зае да помага на Тави да се изправи. – Между другото, благодаря, че му отвлече вниманието, за да го нацеля както трябва. Какво стана?

– Бррренсис – процеди Тави. – Отново.

Ерен кимна навъсено.

– Той пак се канеше да ме зарови до врата и Тави му хвърли шепа кал в лицето.

– Ха! – възкликна Макс. – Жалко, че не можах да го видя това.

Ерен прехапа устни, погледна по-едрото момче и каза:

– Ако не се беше скитал навън цяла нощ, можеше и да го видиш.

Едрият академ се изчерви. Тави си помисли, че Антилар Максим не може да се нарече красив по никакви стандарти, но чертите на лицето му бяха правилни и рязко очертани, придаваха излъчване на сила. Той имаше типичните за северните благороднически домове вълчи сиви очи, съчетани с мощно телосложение и небрежна котешка грациозност. Макар че гледаше да се бръсне старателно всеки ден, явно не бе успял да го направи тази сут­рин и тъмната набола брада му придаваше бандитски вид, което прекрасно се съчетаваше с изкривения му, два пъти чупен нос. Робата на Макс беше семпла и измачкана, възтясна на гърдите и около раменете. Шнурчето му, завързано на възли на местата, където се беше късало, съдържаше голям брой нанизани хаотично разноцветни мъниста.

– Много съжалявам – измънка Макс, докато придържаше залитащия Тави по пътя към столовата. – Просто така се случи. Има някои неща, които един мъж не може да пропуска.

– Антилар – изрече женски глас, нисък и гърлен, с атикански акцент.