Фурията на Академа

Ерен се препъна, но после хукна към вратата. Тави понечи да го последва, без да обръща гръб на Бренсис.

– Ти! – изръмжа Бренсис. – Как смееш!

– Стига, Бренсис – каза Тави. – Ерен не ти е направил нищо лошо.

– Тави! – изсъска Ерен предупредително.

Тави усети нечие присъствие зад гърба си и се приведе. Отскочи встрани – тъкмо навреме, за да избегне удара на Ренцо, вторият приятел на Бренсис.

Ренцо беше просто огромен. И на височина, и на ширина. Имаше тъмни коси, едва набола брада и дребни очички върху ъгловатото лице. Академската му туника беше ушита от обикновен плат, но размерите ѝ бяха такива, че сигурно струваше двойно по-скъпо от онези на останалите ученици. На шнура му имаше само кафяви мъниста – но страшно много на брой. Той пристъпи отново към Тави и запрати огромния си юмрук напред.

Тави успя да избегне и този удар и извика:

– Ерен, намери маестро Гал!

Ерен нададе тревожен вик, Тави погледна през рамо и видя, че Вариен е хванал малкия писар за раменете и го стиска болезнено.

Объркан, Тави не успя да избегне следващата атака на Ренцо, който го сграбчи безмълвно и без никакви церемонии го запрати във фонтана.

Тави пльосна във водата и шокът от студа му изкара въздуха. За миг размаха крака, опитвайки се да се оттласне от дъното, и се озова седнал в дълбоката два фута вода на фонтана. Започна да плюе.

Бренсис стоеше до фонтана и калта капеше от бузите върху разкошните му дрехи. Върху красивото му лице се изписа гняв. Той вдигна едната си ръка и направи муден жест с китката си.

Водата около Тави се разбушува сякаш по своя собствена воля. От повърхността ѝ се надигнаха пара и изгаряща горещина. Тави се задъха и вдигна едната си ръка, за да предпази очите си, докато се опираше с другата в дъното. Горещината изчезна толкова внезапно, колкото се беше появила.

Изведнъж Тави осъзна, че е напълно неспособен да се движи. Той се огледа и видя, че облакът от пара се е разсеял, а водата във фонтана се е превърнала в неподвижна ледена маса. Миг по-късно през кожата му започна да нахлува студ и той се опита да си поеме дъх.

– К-как? – измънка той, гледайки в Бренсис. – Как го направи?

– Чрез призоваването на фурии, изрод – отвърна Бренсис. – В края на краищата призоваването на огън е всичко, което е нужно за създаването на горещина. Просто извадих от водата цялата топ­лина. Разбира се, това е нов, напредничав метод. Не че очаквам да разбереш как действа.

Тави огледа двора. Вариен продължаваше да стиска болезнено Ерен, който надаваше накъсани стонове. Повечето ученици, свидетели на произшествието, си бяха тръгнали. От останалите няколко души никой не гледаше към фонтана, всички изведнъж се бяха заинтересували от книгите си, закуските си или от покривите на сградите из двора на Академията.

Тави започваше да усеща студа като болезнено впити в него зъби. Ръцете и краката му пулсираха мъчително и му ставаше все по-трудно да диша. Обзе го страх, сърцето му се разтуптя.

– Бренсис – започна Тави, – не прави това. – Преподавателите...

– Тях не ги е грижа за теб, изрод. – Бренсис наблюдаваше Тави спокойно, преценяващо. – Аз съм най-големият син на Върховен лорд. А ти си никой. Ти си нищо. Нима не си го разбрал досега

?

Тави знаеше, че другото момче се опитва да го нарани и да го разгневи, и грижливо е подбрало думите си. Наясно беше, че Бренсис преднамерено го манипулира, но въпреки това думите го засегнаха. През по-голямата част от живота си беше мечтал да напусне холта на леля си и чичо си, да влезе в Академията и да постигне нещо, въпреки пълната липса на способности по призоваване на фурии.

Изглежда, съдбата беше отвърнала на желанието му с най-жестокия си удар.

Беше му трудно да говори, но той все пак успя да се обади:

– Бренсис, и двамата ще получим наказания, ако някой от преподавателите види това. Пусни ме. Извинявай за к-калта.

– Да те извиня? А аз какво общо имам с това? – отвърна Бренсис. – Ренцо.

Ренцо замахна към Тави и го удари с юмрук в лицето. Прониза го остра болка, осъзна, че горната му устна е сцепена, и почувства вкуса на кръв. Гневът му надделя над страха и той извика:

– Враните да те вземат, Бренсис! Остави ни на мира!

– Той все още има зъби, Ренцо – отбеляза Бренсис.

Ренцо не каза нищо, но удари отново Тави, този път още по-силно. Тави се опита да извърне глава, за да избегне удара, но ледът го държеше здраво. Погледът му се замъгли, по бузите му се стекоха сълзи, които той напразно се опитваше да сдържи.

– Остави го! – изрече задъхано Ерен, но никой не му обърна внимание.

Тави чувстваше как болката в крайниците му се усилва и устните му изтръпват. Опита се да извика за помощ, но звукът се получи съвсем слаб и никой не дойде да помага.

– Добре, изрод – каза Бренсис. – Ти искаше да те оставя на мира. Мисля, че точно така ще постъпя. Ще намина след обяда, да видя дали имаш да ми кажеш още нещо.

Тави погледна нагоре и видя възможност за спасение, но само ако успееше да отвлече вниманието на мъчителя си. Той се вторачи в Бренсис и измънка нещо под нос.

Бренсис наведе глава настрани и пристъпи напред.

– Какво каза?