Читаем Гай-джин полностью

— Да, всичко е наред — повтори Бабкот търпеливо. — Елате, вижте сама. — Поведе я през двора, ала ги спря чаткане на копита и дрънчене на оглавници. За тяхна изненада видяха, че пристига драгунски патрул.

— Боже мой, това е Палидар — възкликна Марлоу.

— Той пък какво прави тук?

Насреща им офицерът драгун отдаде чест на моряците и гренадирите и слезе от коня.

— Продължавайте — рече Палидар, без да забелязва Марлоу, Бабкот и Анжелик. — Шибаните негодници, японците, опитаха да ни спрат на пътя, за Бога! За нещастие копелетата си промениха проклетите намерения, инак вече да са изпукали на майната си… — Той видя Анжелик и млъкна ужасен. — Боже Господи! Ох, искам да кажа, че аз… че много, ужасно съжалявам, госпожице, аз, ами, аз не разбрах, че има дами… О, здравейте, Джон, докторе.

Марлоу отговори:

— Здравей, Сетри. Г-це Анжелик, разрешете да ви представя чистосърдечния капитан Сетри Палидар от Осми драгунски на Нейно величество. Г-ца Анжелик Ришо.

Тя кимна едва забележимо, а капитанът се поклони някак скован:

— Аз, ъъъ, много, ужасно съжалявам, госпожице. Докторе, изпратен съм да охранявам легацията в случай на евакуация.

— Адмиралът вече изпрати нас тук за тази цел — намеси се оживено Марлоу, — мен и моряците.

— Можете да ги разпуснете, ние вече сме тук.

— Вървете… Предлагам ви да попитате за нови заповеди. Утре. Междувременно аз съм старши офицер и поемам командването. Старши по служба. Докторе, може би ще заведете дамата да види г-н Струан.

Бабкот загрижено наблюдаваше двамата млади наежени един срещу друг мъже, тъй като харесваше и двамата. Приятелски настроени на пръв поглед, смъртни врагове в душата си. „Тези две бичета ще се сритат един другиго някой ден. Господ да им е на помощ, ако стане заради жена.“

— Ще ви видя и двамата по-късно. — Бабкот хвана французойката под ръка и я поведе.

Офицерите ги изпратиха с поглед. Тогава брадичката на Палидар щръкна.

— Това да не е корабна палуба — изсъска той, — това е работа на армията, за Бога.

— Глупости.

— Да не си си загубил ума заедно с обноските? Защо, по дяволите, доведе жена тук, след като само Господ знае какво има да става?

— Защото важният г-н Струан поиска да я види, от медицинска гледна точка било по-добре за него, тя убеди адмирала да й позволи да дойде тази вечер, въпреки моето мнение; заповядано ми бе да я придружа дотук и да я върна благополучно. Сержант Тауъри!

— Слушам, господине!

— Аз поемам командването до второ нареждане — разквартирувайте драгуните и ги настанете удобно. Има ли конюшни за конете им? Имате ли достатъчно порциони?

— Да, господине. Имаме предостатъчно място, но храната ни е малко.

— Била ли е достатъчно някога в тия проклети краища? — Марлоу му махна да се приближи. — Разгласете нареждането ми — продължи той заплашително, — никакви сбивания, а ако станат, по сто камшика на всеки забъркал се негодник — който и да е!



Барът на клуба в Йокохама, най-голямото помещение в колонията и поради тази причина предпочитано място за срещи, беше шумно и натъпкано с цялото приемливо тукашно население — липсваха само твърде пияните, които не се държаха на краката си, и най-болните — всички крещяха на различни езици, мнозина — въоръжени, мнозина размахваха пестници и ругаеха малката група от добре облечени мъже, седнала край една повдигната маса в най-далечния ъгъл, като повечето от тях също им отговаряха с крясъци, а адмиралът и генералът, намиращи се в съседство, бяха направо в прединсултно състояние.

— Кажи го пак, за Бога, и ще те викна отвън…

— Върви по дяволите, негодник такъв…

— Това е война, Уълъм трябва да…

— Да съберат шибаната армия и военната флота и да обстрелят Йедо…

— Да им сринем е… ната столица, за Бога…

— Да отмъстим за Кентърбъри, Уълъм трябва да…

— Правилно! Уилъм е отговорен, Джон Кентърбъри ми беше приятелче…

— Чуйте, хора… — Един от седящите мъже заудря по плота на масата за тишина с председателско чукче. Това само разгневи тълпата още повече — търговци на едро и дребно, съдържатели на кръчми, комарджии, коняри, месари, жокеи, моряци, лентяи, мореплаватели и пристанищна паплач. Цилиндри, многоцветни жилетки, вълнени дрехи и бельо, кожени ботуши, от богати до бедни; въздухът беше горещ, застоял, одимен, с тежка миризма на некъпани тела, на застояла бира, уиски, джин, ром и разлято вино.

— Тихо, за Бога, оставете Уълъм да говори.

Мъжът с председателското чукче изкрещя:

— Казвам се Уилям, за Бога! Уилям, не Уълъм или Уилъм, или Уилам! Уилям Ейлсбъри, колко пъти да ви повтарям? Уилям!

— Точно така, оставете Уилям да говори, за Бога!

Тримата бармани, които сервираха напитките зад огромния тезгях, се засмяха.

— Голяма глътка отваря тазвечерната им работа, нали, шефе? — бодро извика единият, докато забърсваше плота с мръсен парцал. Барът беше гордостта на колонията, съзнателно бе построен с един фут по-голям от Джокей Клуб в Шанхай, някога най-големия в Азия, и два пъти по-голям от клуба в Хонконг. По стената бяха наредени бутилки с алкохол, вино и буренца с бира.

— Дайте на мръсника да говори, за Бога!

Перейти на страницу:

Похожие книги

Аквитанская львица
Аквитанская львица

Новый исторический роман Дмитрия Агалакова посвящен самой известной и блистательной королеве западноевропейского Средневековья — Алиеноре Аквитанской. Вся жизнь этой королевы — одно большое приключение. Благодаря пылкому нраву и двум замужествам она умудрилась дать наследников и французской, и английской короне. Ее сыном был легендарный король Англии Ричард Львиное Сердце, а правнуком — самый почитаемый король Франции, Людовик Святой.Роман охватывает ранний и самый яркий период жизни Алиеноры, когда она была женой короля Франции Людовика Седьмого. Именно этой супружеской паре принадлежит инициатива Второго крестового похода, в котором Алиенора принимала участие вместе с мужем. Политические авантюры, посещение крестоносцами столицы мира Константинополя, поход в Святую землю за Гробом Господним, битвы с сарацинами и самый скандальный любовный роман, взволновавший Средневековье, раскроют для читателя образ «аквитанской львицы» на фоне великих событий XII века, разворачивающихся на обширной территории от Англии до Палестины.

Дмитрий Валентинович Агалаков

Проза / Историческая проза