Читаем Гай-джин полностью

Анжелик седна и избърса сълзите си. Спомни си как едва не бе припаднала и след като Анри си отиде, се бе втурнала към църквата. Там коленичи пред статуята на Дева Мария. Бе отправила благодарности, горещи благодарности, задето се бе освободила от тази робия и — с внезапно прочувствено разбиране — задето той също се бе отървал от мъченията си — бе благодарила за Андре, както и за себе си.

Анжелик едва съзираше Сър Уилям през сълзите на скръб и благодарност.

— Анри ми разказа за болестта на Андре. Горкият човек, какъв ужас. Какъв ужас да си толкова влюбен. Знаете ли, той направо си бе загубил ума. Андре се държеше мило с мен, но да си кажа честно — Анжелик изпита остра нужда да изрече истината на глас, — понякога се държеше ужасно. Ала все пак ми бе приятел. Просто бе луд от любов по Хиноде. Виждали ли сте я?

— Не, никога, дори не знаех името й. — Въпреки решението си да се въздържа от намеса Сър Уилям запита: — Защо се държеше ужасно?

Анжелик избърса сълзите си с кърпичка и заговори с тъжен и умиротворен глас:

— Андре знаеше всичко за баща ми и за чичо ми и… и се възползва от сведенията си и от други неща, за да се чувствам негова длъжница. Все ме молеше за пари, а аз нямах. Засипваше ме с безумни обещания и, честно казано, със заплахи. — Анжелик изпитателно погледна Сър Уилям. В погледа й вече не се четеше лукавство, бе открит и благодарен на Бога и на Дева Мария, задето бяха облекчили както нея, така и него. С него си бе отишло всичко лошо от миналото. — Такава е била Божията воля — рече тя пламенно. — Радвам се и съжалявам. Защо не можем да забравим злото и да помним само доброто. На този свят има достатъчно зло и може би с нашата прошка ще го изкупим, не мислите ли?

— О, да — отвърна посланикът с несръчно съчувствие, а погледът му се зарея към миниатюрата на Вертинска.

Такава рядка проява на чувства от негова страна отключи нещо у Анжелик и преди да се усети, тя вече му споделяше най-съкровените си страхове:

— Вие сте толкова мъдър, а аз имам нужда да кажа на някого, че се чувствам пречистена, както никога преди, но ме тревожи мисълта за Малкълм — нищо не ми остана от него — нито името, нито дагеротипът, така и не го проявиха, нито някакъв портрет и чертите му сякаш се изличават от съзнанието ми. С всеки изминал ден става все по-лошо. Боя се. — От очите й ручаха сълзи, тя плачеше мълчаливо, седнала пред него, а той нямаше сили да се помръдне. — Сякаш никога не е съществувал, както и цялото това пътешествие и времето, прекарано в Йокохама… За мен те са като…

С нищо не го нараних Малкълм, той ме обичаше и искаше да се ожени за мен и аз направих всичко възможно, кълна се. Сега, след като почина, се старая да се държа благоразумно… съвсем сама съм, а него го няма… налага се да мисля за бъдещето и толкова се боя. Когато пристигнах, бях още дете, а сега съм друга. Всичко стана толкова бързо, а най-лошото е, че не си спомням лицето му — то ми се изплъзва и не остава нищо… горкият Малкълм.

61.

В самия край на Ничията земя, иззад прикритието на недостроена селска къща, в здрача се раздвижи някаква сянка. След нея още една. Двамата мъже се спотайваха и изчакваха. Нейде сред временното селище от навеси, заслони и частично построени колиби се носеха унили разговори, разплака се дете, но бързо го усмириха.

Първата сянка се оказа Филип Тайърър. Той се втурна приведен към кладенеца и се хвърли на земята до него. Предпазливо огледа околността: май никой не го бе видял.

Филип предпазливо се приведе над кладенеца и подсвирна. Само след миг над тухлената зидария се показа главата на Хирага. Той безшумно приклекна до англичанина, а след него и Акимото. И двамата бяха облечени с ватирани връхни дрехи и кимона над свободни панталони. Бяха увили мечовете си в запасните си дрехи.

— Следвайте ме предпазливо! — Тайърър хукна обратно и спря в сянката на недостроената селска къща, където се спотайваше Джейми Макфей. Хирага и Акимото го последваха много по-гъвкаво и по-безшумно.

— Ето, обличайте се бързо — рече Джейми Макфей. Отвори чантата си и им подаде груби моряшки дрехи, вълнени качулки и обувки. Тайърър забеляза, че Хирага мушна малък пистолет в джоба си.

Това им отне не повече от две минути. Джейми ги поведе по някогашната главна селска улица, която скоро щеше да бъде възстановена. Струваше им се, че отвсякъде в тях се впиват нечии очи.

Жилището на шоя бе възстановено донякъде. Магазинът си стоеше непипнат, но стаите зад него временно бяха завършени и годни за обитаване. Джейми се промъкна през купчината греди и шоджи и почука на импровизираната врата.

След секунда се чу драскане на кибрит и една свещ огря тъмнината. Шоя бе сам, пребледнял от изтощение и страх, който усилено се опитваше да скрие. Върху ниската масичка бяха наредени манерки със саке и нещо за хапване. Хирага и Акимото за секунди лакомо изгълтаха храната и пресушиха две от манерките.

— Благодаря ти, шоя — рече Хирага. — Няма да забравя добрината ти.

— Заповядай, Отами-сама. — Шоя му подаде кесия с монети. — Тук има сто златни обана и двайсет мекса.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Аквитанская львица
Аквитанская львица

Новый исторический роман Дмитрия Агалакова посвящен самой известной и блистательной королеве западноевропейского Средневековья — Алиеноре Аквитанской. Вся жизнь этой королевы — одно большое приключение. Благодаря пылкому нраву и двум замужествам она умудрилась дать наследников и французской, и английской короне. Ее сыном был легендарный король Англии Ричард Львиное Сердце, а правнуком — самый почитаемый король Франции, Людовик Святой.Роман охватывает ранний и самый яркий период жизни Алиеноры, когда она была женой короля Франции Людовика Седьмого. Именно этой супружеской паре принадлежит инициатива Второго крестового похода, в котором Алиенора принимала участие вместе с мужем. Политические авантюры, посещение крестоносцами столицы мира Константинополя, поход в Святую землю за Гробом Господним, битвы с сарацинами и самый скандальный любовный роман, взволновавший Средневековье, раскроют для читателя образ «аквитанской львицы» на фоне великих событий XII века, разворачивающихся на обширной территории от Англии до Палестины.

Дмитрий Валентинович Агалаков

Проза / Историческая проза