Читаем Гай-джин полностью

Вече бяха почти до техния безопасен дом, една кръчма, която се намираше на изток от замъка. Приближаваше зората, небето изсветляваше и облаците го покриваха по-слабо от вчера. Пред тях улицата пустееше. Също и мостът. Хирага уверен забърза по него, после рязко спря. Патрул на Бакуфу от десет мъже излезе от сенките. Веднага двете страни заеха позиция за нападение и защита, ръцете им бяха върху дръжките на мечовете.

— Елате напред и ми дайте документите си за самоличност — извика старшият самурай.

— Кой си ти, че да ги искаш?

— Виждаш нашите значки — рече ядосано мъжът, като стъпи върху дървените греди на моста. Останалите му хора се разпръснаха зад него. — Ние сме воини на Мото, девети полк, охрана на шогуна. Удостоверете самоличността си.

— Ние пък шпионираме вражеското укрепление. Нека минем.

— Приличате на крадци. Какво има в тази торба на гърба ти, а? Самоличността ви!

Рамото на Ори го щракаше. Той видя издайническото оцветяване на раната, но го скри от Хирага, както и болката. Главата го болеше, ала веднага разбра, че няма какво да загуби, освен да спечели възхитителна смърт.

— Соно-джой! — наведе се той внезапно и се хвърли към самурая на моста. Другите отстъпиха, за да им направят място, и Ори отби удара, атакува после отново, направи финт и този път ударът му бе точен. Мъжът падна мъртъв в краката му. Ори се спусна веднага към другия мъж, който отстъпи, тръгна към следващия, но и той също отстъпи. Кръгът от мъжете се стесняваше.

— Соно-джой! — извика Хирага и се втурна след Ори.

— Самоличността ви! — Призивът не направи особено впечатление на младия войн. — Аз съм Хиро Уатанабе и не желая да убия или да бъда убит от непознат войн.

— Аз съм шиши от Сацума — отвърна гордо Ори, като добави измислено име, както беше техният обичай. — Рияма Такагаки.

— А аз съм от Чошу, казвам се Шодан Мото! Соно-джой! — повтори Хирага и се хвърли към Уатанабе, войникът отстъпи без страх, както и останалите му колеги.

— Никога не съм чувал за никого от вас — процеди през зъби Уатанабе. — Вие не сте шиши, вие сте отрепки. — После се втурна, но бе париран. Хирага, майстор на меча, използва силата си и побърза да го извади от равновесие, накара го да отстъпи встрани и го съсече откъм незащитения хълбок, отново издърпа меча и в следващия миг съсече врата на мъжа, обезглави го, а щом онзи се олюля към земята, го довърши, заемайки идеална позиция за атака.

Настъпи дълбока тишина.

— При кого си учил? — попита някой.

— Токо Фуджита беше един от моите сенсей — отвърна Хирага, всяка част от тялото му бе готова за следващо убийство.

— Ийе! — Токо Фуджита беше един от уважаваните майстори на меча на Мито; бе загинал при земния трус в Йедо през ’55-а заедно с още стотици хиляди.

— Те са шиши, а хората на Мито не убиват шиши! Соно-джой! — Мъжът се отмести, не беше сигурен за останалите, мечът му беше готов.

Те го погледнаха, после се спогледаха. Отсрещният войн също се отмести. Между тях остана примамлива пътечка, но за всеки случай мечовете на всички бяха готови.

Хирага също бе готов; очакваше някакъв номер, ала Ори му кимна, забравил болката, победата или смъртта, да го последва. Той изчисти острието и го прибра в ножницата. Учтиво се поклони на двамата мъртви и прекрачи към тясната пътека — не поглеждаше нито вдясно, нито вляво, нито назад.

След миг Хирага го последва. Също бавно. Докато завиха зад ъгъла. После и двамата си плюха на петите и не спряха, докато не се отдалечиха.

10.

Петимата представители на Бакуфу пристигнаха бавно-бавно в предния двор на Легацията в своите паланкини. Закъсняха час и се предвождаха от самураи със знамена, носещи официалните им емблеми, и бяха заобиколени от телохранители. Сър Уилям стоеше на най-горното широко стъпало, до величествения вход. До него чакаха френският, руският и пруският посланик — техните помощници, Филип Тайърър и другите от персонала на Легацията от едната страна — и почетна охрана от шотландски войни заедно с няколко френски войници, за които бе настоял Сьоратар. Адмирал Кетърър и генералът бяха останали на борда като резерв.

Японците се поклониха тържествено, Сър Уилям и останалите повдигнаха шапките си. Ритуално те въведоха японците в голямата приемна зала, като се опитваха да удържат удивлението си пред техните чуждоземски костюми: малките, лакирани в черно шапчици, кацнали върху избръснатите им темета и завързани сложно под брадичките, огромни в раменете горни дрехи, разноцветни официални копринени кимона, широки панталони, сандали с каишки и чорапи, разцепени между пръстите таби — ветрила в коланите им и неизбежните два меча.

— Тези шапки дори не стават да се изпикаеш в тях — отбеляза руснакът.

Сър Уилям седна по средата на едната редица от столове заедно с посланиците, Филип Тайърър — накрая за баланс на делегацията. Бакуфу се настаниха на отсрещната страна, преводачите — на възглавници между тях. След дълга дискусия те се съгласиха на петима телохранители за всяка от страните. Определените мъже застанаха зад господарите си и се загледаха взаимно подозрително.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Аквитанская львица
Аквитанская львица

Новый исторический роман Дмитрия Агалакова посвящен самой известной и блистательной королеве западноевропейского Средневековья — Алиеноре Аквитанской. Вся жизнь этой королевы — одно большое приключение. Благодаря пылкому нраву и двум замужествам она умудрилась дать наследников и французской, и английской короне. Ее сыном был легендарный король Англии Ричард Львиное Сердце, а правнуком — самый почитаемый король Франции, Людовик Святой.Роман охватывает ранний и самый яркий период жизни Алиеноры, когда она была женой короля Франции Людовика Седьмого. Именно этой супружеской паре принадлежит инициатива Второго крестового похода, в котором Алиенора принимала участие вместе с мужем. Политические авантюры, посещение крестоносцами столицы мира Константинополя, поход в Святую землю за Гробом Господним, битвы с сарацинами и самый скандальный любовный роман, взволновавший Средневековье, раскроют для читателя образ «аквитанской львицы» на фоне великих событий XII века, разворачивающихся на обширной территории от Англии до Палестины.

Дмитрий Валентинович Агалаков

Проза / Историческая проза