Гай-джин

Последва строг протокол с представяне на противниците. Йоши Торанага бе последен:

— Томо Уатанабе, младши чиновник втори ранг — рече той, правейки се на скромен, и зае най-крайното място на реда, дрехите му бяха по-малко претрупани от тези на другите; на спътниците и телохранителите им бе наредено под заплаха от наказание да се отнасят към него като с най-маловажния чиновник.

Йоши се настани, чувстваше се странно. „Колко са грозни враговете — мислеше си, — колко странни и смешни са със своите високи шапки, чуждоземски ботуши и ужасни черни дрехи — нищо чудно, че вонят.“

Сър Уилям каза внимателно и просто:

— Един англичанин беше убит от самураи от Сацума…

До пет часа европейците едва сдържаха гнева си, японците бяха все така учтиви, усмихваха се, външно невъзмутими. По дузина различни начини говорителят им заяви, че… толкова съжаляват, но че нямат никакви правомощия над Сацума или сведения за убийците или че не знаят как да ги намерят; о, да, толкова жалко, но не знаят как да получат репарациите, макар че при някои обстоятелства могат да се потърсят репарации, но сега шогунът отсъства, обаче ще му бъде приятно да ги приеме, когато се върне, но няма да е в близко бъдеще, обаче те веднага ще отправят молба за точния ден, само че няма да е този месец, защото неговото местонахождение не се знае със сигурност, разбира се, ще бъде колкото е възможно по-скоро, обаче следващата среща и всички срещи не трябва да се провеждат в Йедо, а в Канагава, но иначе толкова съжаляват, че няма да е този месец, може би следващия, толкова съжаляват, че нямат пълномощия…

Всяко изречение трябваше да се преведе от английски на холандски, после на японски — то се обсъждаше от японците надлъж и шир — след това педантично се прехвърляше на холандски, после на японски с неизбежните увъртания, дори с учтиви молби за разяснения на най-тривиалните думи.

Йоши откри, че цялото заседание е извънредно интересно, никога досега не беше стоял толкова близо до много гай-джин или не бе присъствал на среща, където по-низши от него, за учудване, дискутираха учтиво, не се вслушваха и подчиняваха.

Другите трима бяха истински, макар и дребни чиновници на Бакуфу. Всички използваха фалшиви имена, обикновен обичай, когато се занимаваха с чуждоземци. Рибарят, който тайно говореше английски, седеше до Йоши. Казваше се Мисамото. Йоши му бе заповядал да запомни всичко, да му казва дискретно всичко важно, да не превежда точно, иначе да си държи устата затворена. Той беше със смъртна присъда.

Когато Йоши изпрати да го доведат предишния ден, Мисамото веднага се бе проснал по очи, треперейки от страх.

— Стани и седни там — посочи Йоши с ветрилото си към края на татами, на която седеше.

Мисамото се подчини мигновено. Беше дребен мъж с тесни очи и дълга, прошарена коса и брада; потта се стичаше по лицето му, дрехите му бяха груби, почти дрипи, ръцете му мазолести, а кожата му с цвят на тъмен мед.

— Ще ми кажеш истината: тези, които са те разпитвали, докладват, че говориш английски?

— Да, господарю.

— Роден си в Анджиро в Изу и си бил в земята, наречена Америка?

— Да, господарю.

— Колко време беше там?

— Почти четири години, господарю.

— Къде беше в Америка?

— В Сан Франциско, господарю.

— Какво е Сан Франциско?

— Голям град, господарю!

— Точно в него ли беше?

— Да, господарю.

Йоши го изучаваше, нуждаеше се от сведенията бързо. Виждаше, че мъжът отчаяно се опитваше да му достави удоволствие, ала в същото време бе изплашен до смърт от него и от телохранителите му, които натиснаха главата му до земята. Така че реши да опита друг подход. Накара телохранителите да излязат, изправи се и се облегна на прозореца и загледа града.

— Кажи ми бързо, с твои думи, какво ти се е случило.

— Бях рибар в селото Анджиро в Изу, господарю, където съм роден преди трийсет и три години, господарю. — Мисамото започна изведнъж, очевидно бе разказвал историята стотици пъти преди това. — Преди девет години ловях риба с шестима мъже в моята лодка, на няколко ри от крайбрежието, но ни хвана внезапна буря, която бързо се усили и бяхме отнесени на трийсет дни или повече на изток, в откритото голямо море, на стотици ри, може би хиляда, господарю. През това време трима от моите спътници паднаха от борда, после морето се успокои, но нашите платна бяха съдрани на парчета и нямахме никаква храна и вода. Тримата ловихме риба, но не хванахме нищо, нямаше капчица вода за пиене… Един от нас полудя и скочи в морето, и започна да плува към остров, който си мислеше, че вижда, и бързо се удави. Не забелязахме нито суша или кораб, само вода. Много дни по-късно другият мъж, моят приятел Иши, умря и аз останах сам. После един ден си помислих, че съм умрял, защото забелязах странен кораб, който вървеше без платна и сякаш на него имаше пожар, но това беше само параход, американски; пътуваше от Хонконг до Сан Франциско. Те ме спасиха, дадоха ми вода и се отнасяха към мен като един от тях — аз бях вцепенен, господарю, но те ми дадоха от тяхната храна и вода и ме облякоха…