Гай-джин

Сега, изглежда, чакаха. Уатанабе сведе очи, скри се зад ветрилото си и измърмори нещо. Веднага тесноокият мъж до него стана непохватно и рече нещо кратко. С облекчение те всички станаха и се изнизаха тихо без поклони. Уатанабе беше последен, с изключение на преводача.

— Йохан, те наистина получиха съобщението този път — рече щастливо Тайърър.

— Да. И бяха като препикани.

— Очевидно това е искал и сър Уилям.

Йохан избърса челото си. Беше кестеняв и средно висок, слаб, но силен, със сурови черти на лицето.

— Колкото по-скоро станеш преводач, толкова по-добре. Време е да си ида у дома при моите планини и снегове, докато все още главата ми е непокътната. Има твърде много от тези кретени, а те са непредсказуеми.

— Като преводач ти сигурно си в привилегировано положение — усмихна се уморено Тайърър. — Първият, който научава нещата!

— И който донася лошите новини. Тук всичките новини са лоши, mon vieux. Те ни мразят и не могат да дочакат кога ще ни изхвърлят. Сключих договор с вашето Министерство на външните работи за две години, подновяван по взаимно съгласие. Договорът изтича след два месеца и три дни и моят английски ще отиде по дяволите. — Йохан приближи бюфета до прозореца и взе една чаша с бира, бе си я поръчал вместо чай. — Никакво подновяване, каквито и да са изкушенията. — Той засия внезапно. — Merde. Това е проблемът със заминаването оттук.

Тайърър се засмя:

— Мусуме? Твоето момиче?

— Бързо схващаш.

В предния двор чиновниците се качиха в паланкините си. Цялата работа в градината бе спряла, половин дузина градинари коленичиха неподвижно с глави до земята. Мисамото чакаше до Йоши, осъзнаваше, че при най-малката грешка нямаше да остане жив, отчаяно се надяваше, че е издържал първата проверка. „По един или друг начин ще съм полезен на този негодник — мислеше си той на английски, — докато мога да се кача на американски кораб и — към рая, и да кажа на капитана как съм бил отвлечен от персонала на Харис от тези гнусни отрепки…“

Когато вдигна поглед, замръзна. Йоши го наблюдаваше.

— Господарю?

— Какви си мислиш?

— Навявам се, че бях полезен, господарю. Аз… Погледнете зад вас, господарю! — прошепна той.

Андре Понсен слезе по стълбите и се насочи към Йоши. Веднага телохранителите му изградиха защитна стена. Без да се страхува, Понсен се поклони учтиво и каза на добър, макар несигурен японски:

— Господарю, извинете ме, моля, мога ли да предам съобщение от моя господар, френския господар?

— Какво съобщение?

— Той има удоволствие да каже, че може би желаете да видите отвътре параход, моторите, оръдията. Помоли скромно да поканя вас и чиновниците. — Понсен почака, не видя никаква реакция, освен едно заповедническо махване иззад ветрилото. — Благодаря ви, господарю, моля да ме извините. — Сигурен беше, че е прав. На първото стъпало забеляза, че Тайърър го гледаше от прозореца на приемната, изруга го и му махна. Тайърър му отвърна.

Когато последният самурай напусна предния двор, градинарите внимателно се върнаха към работата си. Един от тях метна на рамо лопатата си и накуцвайки се отдалечи. Хирага, главата му увита с мръсен стар парцал, кимоното му съдрано и мръсно, беше щастлив от успеха на шпионирането си. Сега знаеше как, кога и къде да проведе нападението утре.

Щом се почувства в безопасност в своя паланкин на връщане към замъка — с Мисамото на разположение, който седеше в далечния край — Йоши остави мисълта си да блуждае. Все още бе учуден от тяхното невъзпитано изчезване, не беше бесен като другите, само търпелив: отмъщението ще дойде по начин, избран от самия мен.

Да види моторите на военен кораб и да се качи на един. Ийе, възможност, която не бива да се изпуска. Опасно е да я приеме, но ще го направи. Очите му спряха на Мисамото, който гледаше навън през тесния прозорец. „Глупаво бе преводачите да не превеждат точно. Глупавият руснак да ни заплашва. Глупаво от тяхна страна да са толкова груби. Глупаво от страна на китайския прислужник да ни нарича маймуни. Много глупаво. Ама аз ще се справя с всичките тях, с едни по-рано, с други по-късно.

Но как да се справя с водачите и тяхната флота?“

— Мисамото, реших да не те връщам в караулното. Двайсет дни ще бъдеш настанен с моите подчинени и ще продължиш да се учиш как да се държиш като самурай.

Мисамото веднага долепи глава на пода на паланкина.

— Благодаря, господарю.

— Ако ме удовлетвориш. Кажи сега, какво ще се случи утре?

Мисамото се поколеба: първото правило за оцеляване бе никога да не се носят лоши новини, да не се казва нищо доброволно, нищо, но ако човек бе принуден, да каже само онова, което смята, че господарят иска да чуе. За разлика оттам, Америка, рая на света.