Гай-джин

— Искат да купят хиляда пушки със задно пълнене с хиляда бронзови патрона. Трябва да им кажем цената и да им ги доставим до три месеца. Ако стане за два, ще ни платят премия от двайсет процента.

Макфей запази спокойствие, поне външно.

— Това ли е всичко, което искат да купят?

Варгас ги попита.

— Да, господине, искат хиляда патрона за пушките. И един малък по размер параход.

Макфей пресмяташе възможната огромна печалба, но си спомни разговора в Грейфорт, добре познатата враждебност на адмирала и генерала, подкрепяни от Сър Уилям относно всякаква продажба на оръжие. Спомни си различните убийства и съсечения на парчета Кентърбъри. Той самият не одобряваше продажбата на оръжия, освен ако не ставаше дума за нещо безопасно. Дали щеше да е безопасно и сега с тези хора, които обичаха да воюват?

— Моля те, кажи им, че ще им отговоря до три седмици. — Макфей видя, че приятната усмивка на по-младия изчезна от лицето му.

— Отговори… сега. Не три седмици.

— Тук нямаме пушки — започна бавно Макфей. — Трябва да пиша до Хонконг, до главната кантора, девет дни натам, девет дни обратно. Там има малко пушки със задно пълнене. Останалите са в Америка. Четири или пет месеца минимум.

— Не разбира.

Варгас преведе. После двамата самураи заговориха, а търговецът им отвръщаше някак смирено. Последваха въпроси към Варгас; отговорът бе възможно най-учтивият.

— Той казва, че са съгласни, търговецът или чиновниците от Чошу ще се върнат след двайсет и девет дни. Сделката обаче трябва да се запази в тайна.

— Разбира се. — Макфей погледна младежа. — Тайна.

— Хай. Тайна.

— Попитай го как е другият самурай, Сайто. — Макфей видя, че те се намръщиха, но не можа да прочете по лицата им нищо.

— Не го познават лично, господине.

Пак поклони и после Джейми остана сам. Потънал в мисли, свали колана и го прибра в кутията. „Ако аз не им продам пушките, Норбърт ще го направи — и къде е моралът?“

Варгас се върна много доволен.

— Отлична възможност, господине, голяма печалба.

— Да. Чудя се, какво ще кажат в главната кантора сега?

— Лесно ще го разберете, господине. Не трябва да чакате осемнайсет дни, главната квартира не е ли на горния етаж?

Макфей го загледа.

— Проклет да съм, забравих! Трудно е да мислиш за младия Малкълм като за тай-пан, който взима крайните решения. Прав си.

Чуха се бързи стъпки, вратата се отвори.

— Съжалявам, че връхлитам така — рече Нетълсмит, като пухтеше от напрежение, мърлявият му цилиндър кривеше на една страна. — Мисля, че е по-добре да го знаете, току-що казаха, че е издигнато синьо знаме на пилона в Легацията… После било спуснато и вдигнато отново, и пак спуснато на половината пилон, и останало там.

Джейми го загледа.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Не зная дали се смята, че знаме наполовина вдигнато означава смърт?

Силно разтревожен, адмиралът насочи за пореден път бинокъла си към пилона в Легацията, всички мъже бяха на палубата. Марлоу, генералът, френският адмирал и Фон Хаймрих също бяха силно загрижени, Сьоратар и Андре Понсен се преструваха на разтревожени. Преди половин час часовият вдигна тревога и цялата компания напусна масата за обяд и се втурна на палубата. С изключение на руския посланик.

— Ако ви се иска да чакате на студа, добре. Аз обаче не желая. Когато дойде съобщението от брега дали ще има, или няма да има война, събудете ме. Ако започнете да обстрелвате, ще се присъединя към вас.

Марлоу гледаше коженото образование на врата на адмирала, презираше го, искаше му се да е на брега с Тайърър или на борда на кораба си „Пърл“. На обяда адмиралът пренебрегна съвета му и смени временния му капитан със странния лейтенант Дорнфилд. „Дърт скапаняк, толкова важен със своя бинокъл — ние всички знаем, че биноклите са много скъпи и се дават само на висшите чинове. Шибан дъртак…“

— Марлоу!

— Слушам, господине!

— Трябва да разберем какво става. Идете на брега… не, недейте, трябвате ми тук! Томас, бъди така добър да изпратиш някой офицер до Легацията. Марлоу, кажете на сигналиста да отиде с групата.

Генералът веднага махна на помощника си, който забърза, а след него и Марлоу. Сьоратар загърна сивото си палто; вятърът непрекъснато го разтваряше.

— Боя се, че Сър Уилям е затворен там.

— Нали го съветвахте тази сутрин — прекъсна го рязко адмиралът.

Срещата, която Сър Уилям бе свикал с посланиците, бе шумна и не доведе до никакво решение; изключение правеше мнението на граф Сергеев: незабавно и масово нападение.

— Което няма да е възможно — бе отсякъл Сър Уилям кисело. — По-добре е да избегнем засега обстрелването и разрушаването на околностите.

Кетърър бе свил устни и загледал Сьоратар, двамата взаимно не се харесваха.

— Сигурен съм, че Сър Уилям ще намери отговор, но аз ще ви кажа честно, за Бога, ако видя нашето знаме смъкнато, веднага ще подпаля Йедо.

— Съгласен съм — рече Сьоратар. — Въпрос на национална чест!

Лицето на Фон Хаймрих се вкамени.

— Японците не са глупави. Не мога да повярвам, че ще пренебрегнат силите, с които разполагаме сега.