Гай-джин

Преди две години, когато нашите храбри британски и френски войски, сполучливо подпомогнати от местната наемна армия, организирана и финансово осигурена от нашите европейски и китайски крале в търговията, под командването на талантливия американски войн Фредерик Таунсенд Уорд отблъснаха въстаниците на радиус от трийсет мили, всички ние сметнахме, че заплахата е премахната завинаги.

Сега според достоверни източници неудържима армия от половин милион въстаници заедно с няколко европейски офицери, се е надигнала, за да тръгне срещу ни, а друга, също от половин милион, ще нападне северно към Пекин. На техния противник, манджурската армия, не може да се разчита, тя е безпомощна, а китайските новобранци са развълнувани, така че този път няма да оцелеем. Надяваме се, че правителството на Нейно величество ще убеди манджурските власти да посочат капитан Чарлс Гордън да командва силите на г-н Уорд, който бе смъртно ранен, и да води манджурците. Вашият кореспондент вярва, че както обикновено всичко ще се реши в последния момент.

Нуждаем се от пълно оборудване на британската армия, разположена в Китай постоянно — както и заради вълненията в Индия през последния индийски бунт на местните индийски войници. Търговията продължава да губи, тъй като цената на коприната и чая постоянно нараства. В повечето области на петстотин мили липсват условия…

Новините от вкъщи също бяха потискащи. Проливни дъждове бяха отнесли реколтата в Ирландия и други области — очакваше се година на недоимък, макар и не толкова голям, както при слабата реколта от картофи, когато умряха стотици хиляди хора. Огромна безработица в Шотландия. Нищета в Ланкшир, особено при мелниците за памук, включително и за трите на Струан заради съюзното ембарго върху памука от Юга и блокадата на всички южни пристанища. С памука от Юга Англия снабдяваше света с платове. А клиперът на Струан, претъпкан с чай, коприна и лакове, предназначени за Лондон, беше изчезнал. На борсата акциите им бяха паднали. Тези на Брок се вдигнаха с успешното пристигане на първия за сезона чай.

Следващото писмо беше от годеницата му, Морин Рос, и беше още по-неприятно: „Кога трябва да пристигна? Прати ли билета ми? Ти обеща, че тази Коледа ще бъде последната, която ще празнуваме разделени…“

— Няма да е тази Коледа, девойче — измърмори Макфей начумерен, макар че много я харесваше, — не мога да си го позволя още, а и тук не е място за млада жена.

Много пъти й бе писал и разказвал за страната, макар да знаеше, че Морин и приятелите й искаха той да работи за Струан в Англия или Шотландия и че е дори по-добре да напусне „тази прочута компания и да се прибере у дома като всеки нормален мъж“. Искаше му се тя да развали годежа и да го забрави, знаеше, че повечето британски съпруги скоро намразваха Азия, отвращаваха се от азиатците, негодуваха срещу лесния достъп до момичетата за удоволствие, презираха храната, пъшкаха за „вкъщи“ и превръщаха живота на мъжете си в ад.

Знаеше също, че харесва Азия, обича работата си, обожава свободата, притежава тяхната Йошивара и никога няма да си иде с удоволствие в родината. „Ами — мислеше си той. — Поне, докато не се пенсионирам.“

Единствената добра новина в пощата бяха книгите от книжарница Хатчард на площад „Пикадили“: новото илюстрирано издание на „Произход на видовете“ от Дарвин, няколко поеми на Тенисон, току-що излязъл преводен памфлет на Карл Маркс и Фридрих Енгелс „Манифест на комунистическата партия“, пет броя на „Пънч“ и, разбира се, най-ценното — седмичното издание на Чарлс Дикенс, което публикуваше четиринайсета част на „Големите надежди“: печатаха ги с продължение.