Гаснеща жарава

— Когато е на достатъчно разстояние от прайда, трябва да се изправиш срещу него и да му обясниш, че между вас двамата е свършено. Зная, че може да е объркан, след като му заличат спомена, но това трябва да стигне до съзнанието му.

Сега вече извръщам очи. Не мога да го погледна, не и след като вече подозирам, че Уил не може да бъде обработван. Дали ако разбере, Касиан пак ще е склонен да го пусне?

Той ме доближава и повдига брадичката ми, за да го погледна.

— Кажи му да убеди семейството си, че този район е пуст. Че тук вече няма дракита. Преместили сме се. Те ще го послушат.

Намекът остава неизречен. Ще го послушат заради кръвта му. Защото Уил е свързан с нас. Касиан навежда лицето си толкова близо до мен, че усещам дъха му върху бузата си и внезапно нахлува споменът за целувката. И ако това не е достатъчно, за да ме накара да отстъпя, то следващите му думи със сигурност постигат този ефект.

— Ако го видя тук отново, няма повече да крия истината, независимо дали ще ме намразиш, или не. Няма да го защитя пак. Ясно?

Кимвам. В гърлото ми засяда буца.

— Хайде.

Касиан отваря входната врата, която води в мъгливата нощ.

— Къде отиваме? — питам.

— Сигурно ще го оставят на обичайното място. Искам да го чакаш там, когато се съвземе.

11

Поемам въздух тихо, на малки глътки, от укритието си в едно дърво, чиято кора дращи босите ми крака. Игличките ме бодат от всички страни, докато се взирам в мястото, където оставят нарушителите със заличени спомени. Не е далеч от пътя, врязан дълбоко навътре в планината — единствения път, построен на такава височина. Сърцето ми още тупти в ушите ми от бързане да стигна тук първа.

Патрулите се придвижват тихо из гората, но при приближаването им долавям леко шумолене. Людо си пробива път през дърветата, провесил Уил през рамо. Реми го следва по петите. Потрепервам, когато Людо безцеремонно пуска Уил на твърдата земя. Сигурно е болезнено. Ако Уил се преструва на изпаднал в безсъзнание, а всъщност е буден, както подозирам, доста добре прикрива реакциите си на това грубо отношение.

За кратко двамата втренчват погледи в него. Реми рязко го побутва с ботуша си.

— Хайде — обажда се Людо. — Гладен съм.

За всеки случай изчаквам още малко, след като вече ги няма. Изследвам дърветата, за да се уверя, че няма движение и те наистина са си тръгнали. Уил лежи на земята абсолютно неподвижен, като мъртвец, и не мога да чакам повече.

Спускам се от дървото и се втурвам към него. Може и да греша. Може би не се преструва. Може пък да е податлив на внушение.

Надвесвам се над него, протегнала ръце, чудейки се къде да го докосна.

— Уил — едва доловимо прошепвам името му. Сякаш ме е страх да го кажа ясно на глас. Сякаш това би направило присъствието му тук нереално, би го накарало да се изпари като кълбо дим и да се слее с мъглите, които ни заобикалят.

Очите му изведнъж се отварят в мрака. Отскачам назад слисана. Усмихва ми се с изваяните си устни. Устни, чиято форма и мекота завинаги са се запечатали в паметта ми.

Издавам въздишка на облекчение и отново повтарям името му, този път по-твърдо:

— Уил.

Изправя се с едно-единствено леко движение, без да проявява продължителните симптоми на човек със заличена памет, потвърждавайки подозрението ми. Кръвта му на драки му е създала имунитет.

Прави крачка към мен и аз го срещам на половината път, но после се опомням и се сещам за какво съм тук. Бързо отстъпвам назад, преди да доближим тела. Вдигам ръка, за да го спра и го питам шепнешком:

— Какво правиш тук?

— Търсех те.

Гласът му ме разтреперва. От кадифения му ромон ми настръхва кожата. Казва ми това, което вече зная. Не ме е забравил. Още ме желае. Преглъщам образувалата се буца в гърлото ми.

Все същото е. Всичко, свързано с него. Мисълта да го забравя и да го изхвърля от живота ми се понася по-леко, когато не стоя изправена срещу него.

— Не биваше да идваш. Рискуваш твърде много.

— Ясинда — поглежда ме, сякаш съм изгубила ума си. — Това съм аз.

Улавя ръката ми и ме дръпва към себе си.

Не мога да устоя. Редно или не, егоистично или не — ще се възползвам. Ще открадна един миг с него. Макар и само толкова. И ще удължа този миг. Така че да ми е достатъчен.

Притегля ме в обятията си и ме прегръща така силно, че се чудя дали няма да ми счупи някое ребро. Вдигам очи към потъналото му в сянка лице и жадувам да видя повече от това, което приглушената лунна светлина ми разкрива.

Но не мога. Трябва да сложа точка.

Притискам длан в бузата му, докосвам с наслада наболата брада. От допира на плътта му, от усещането за него сърцето ми се изпълва с трепетно вълнение. Нещо, което не вярвах, че ще почувствам отново.

— Не си ме забравил — шепна, търсейки сияйните му очи в тъмното. — Помниш онази нощ…