Гаснеща жарава

— Разбрах какво се е случило, когато всички се събудиха — бяха напълно дезориентирани. Спомних си това, което си ми казвала за Нидия и реших, че Тамра е станала като нея. Затова се престорих на объркан като всички останали — засмива се пресипнало, стържещо. — Братовчедите ми още не могат да схванат какво им се е случило. Мислят си, че някой ги е дрогирал, без да се усетят.

— Само ти ли си спомняш? — от раменете ми сякаш пада тежко бреме, когато Уил кима утвърдително.

— Да. Те нямат абсолютно никакъв спомен за онази нощ.

Те. Взирам се в очертанията му в дълбокия мрак, в блясъка на очите му, докато осмислям чутото и осъзнавам защо само Уил е толкова специален.

Кръвта.

— Това е защото си като нас — промълвявам.

— Какво?

Той се притиска в мен и долавям в гласа му вибрации, от които личи, че разбира. Повече отколкото би желал.

Вдишвам въздух и го вкарвам насила в стиснатото си гърло.

— Е, явно си заприличал на нас. Уменията на един шейдър нямат въздействие върху друго драки. Изглежда, са ти прелели достатъчно наша кръв, за да станеш устойчив към заличаването на паметта. Това обяснява защо си така свързан с нас… защо толкова добре ни проследяваш. Ти си като нас.

Дълго време не си казваме нищо. Чудя се дали си мисли същото, което и аз.

Има ли и друго? По какво ли още се отличава от останалите хора? По какво прилича на мен? На драки?

Поклащам глава. Твърде много въпроси. А няма как да знаем отговорите. Не и сега. Не съм сигурна дали изобщо някога ще разберем. А и какво значение има? Разполагаме само с този миг. За нас няма да има утре. Няма бъдеще.

— Това отвращава ли те? — пита той. — Тоест, аз?

Зная какво ме пита, но отговорът не е толкова прост.

— Зная, че не е зависело от теб. Важното е, че в резултат на това си жив… Но в жилите ти тече крадена кръв. Били са убити дракита… заради теб.

— Зная.

В тъмното блестящите му очи дори не мигват.

— Не мога да отрека нищо от това, което казваш. Твърде късно разбрах какво ми е причинил баща ми. Знаеш го, нали? Трябва да ми повярваш.

— Вярвам ти.

Дишането му е тежко.

— Понякога ги усещам нощем. В сънищата си. Стисвам очи за кратко и давам глас на разяждащия ме страх.

— Баща ми е един от…

— Не! Не е възможно. Дори не си го помисляй. Започнахме да ловуваме в този район преди малко повече от година.

Залива ме вълна на облекчение.

— Никога не би могъл да ме отвратиш, Уил. Твърде много държа на теб.

Ръката му се плъзва по гръбнака ми и аз потръпвам. Опомням се и отново се сещам за какво съм дошла тук.

— Как ме намери? — питам, печелейки време. Казвам си, че трябва да се отдръпна, да се освободя от вълшебното усещане, което ми дава прегръдката му. Да се оттегля, преди да е станало твърде трудно.

Твърде трудно? Напушва ме смях. Вече е твърде трудно.

— За трети път идвам тук да те търся — признава той.

— Съвсем сам? — тялото ми се напряга. Хвърлям бегъл поглед към плътните сенки, сякаш очаквам от тях да изскочи някой ловец.

— Сега съм сам — уверява ме той. — Миналия път дойдох със семейството ми. Изплъзнах се, докато те…

— Бяха на лов — довършвам аз с твърд тон.

Разтрепервам се при мисълта, че из тези гори са бродели ловци. Толкова близо до селището. Сега те не са безименни. Вече не са призрачните торбалани от кошмарите. Виждам ги. Баща му. Чичовците му. Братовчедите му Зандър и Ангъс. Били са тук. Съвсем наскоро.

Тръсвам глава и ме обзема гняв, че е дръзнал да се върне тук. Рискувал е толкова много. И не само себе си. Поставил е в опасност живота на всяко едно драки от моя прайд.

— Прекалено опасно е да си тук. Не биваше да идваш. Ако знаеха кой си…

Отново поклащам глава. Да го изгубя, защото вече не мога да го виждам, е едно, но да го изгубя, защото го няма вече, защото е убит от събратята ми…

Това не бих могла да понеса. Ще ме съсипе.

— Взеха ме за заблуден турист.

— Тамра и Касиан те познаха.

— Обаче не казаха нищо.

Кимвам.

— Заради мен. Запазиха мълчание заради мен. Обещах, че ще те накарам да убедиш семейството си да спре да ловува в района — обяснявам аз и вдишвам дълбоко въздух. — Обещах също, че ще гарантирам никога повече да не се върнеш тук…

— Обещала си?! — гласът му ме пронизва. — На кого? На Касиан? Нищо чудно, че е искал да ме убедиш да не се връщам.

Иска ми се да го опровергая, да му кажа, че Касиан иска той да си отиде, защото така е правилно. И безопасно. Не става дума за ревност или собственическо чувство.

Притварям измъчено клепки и запазвам мълчание. Съвсем наскоро Касиан ме държеше в обятията си, точно както Уил сега. И аз му го позволих да ме прегръща. Да ме целува.

Със сподавен стон се отдръпвам от Уил, чувствайки се като предател. Вярно, тогава бях самотна, но в обятията на Касиан ме запрати собствената ми уязвимост… и ми хареса.

Уил отново ме притегля към себе си.

— Какво искаш? Да си тръгна и да не се върна повече?