Гаснеща жарава

— Готова ли си да се откажеш от нас? Наистина ли искаш да си тръгна, да сляза от планината и никога да не се върна? Да те забравя?

От резкия му, дрезгав глас и от сценария, който ми обрисува, ме полазват тръпки. Не, не, не искам това. Но така трябва да бъде…

— Кажи ми го, Ясинда. Кажи го и ще си тръгна. Това ли искаш? Да не ме видиш повече?

Сподавен хлип слага край на решимостта ми.

— Не, не.

Той ме целува. Дълбоко, ненаситно. С ръце, заровени в косата ми.

Хладните му устни се срещат с моите, които са вечно горещи. Жаравата в сърцевината ми се разпалва, опитвам се да я сдържа. Отдавам се в плен на емоцията. Той събужда у мен всичко, което се мъчех толкова усърдно да потисна, и аз му откликвам, целувайки го със същия плам, като изгладняло животно. Изгладняло за него.

Внезапно ме изпълва почти ужасяващо чувство на убеденост.

Не мога да се откажа от него.

Той е другата ми половина. Разбира какво е да си изолиран от всичко и от всеки, да отхвърляш пътя, който останалите са предначертали за теб. Ние сме еднакви. Две страни на една монета.

Уил отделя устни от моите, за да си поеме дъх и да прошепне в ухото ми:

— Ще намерим начин…

Разтрепервам се от обзелите ме терзания. Той ме целува, аз се притискам в него, а през това време в гърдите ми избухва огън, чиито пламъци стигат до гърлото ми. Подхваща ме с ръка, за да ме задържи да не падна.

Пред очите ми, в мрака, препускат цветове, танцуват петънца, чувствам се като пометена от някаква вълна — от него. Отдадена на магията на устните и ръцете му, които са се впили в мен.

— Тамра — отронвам с въздишка, мислейки за сестра ми и за нашата възобновена близост. — Не зная дали мога да я изоставя.

После нещо в мен се преобръща, вдига се като резе на врата. Тамра няма нужда от мен. Тя намери своето място в прайда. Има си Касиан. Може би, ако си тръгна, той най-сетне ще я оцени по достойнство. Може би трябва да напусна, за да имат своя шанс.

Мама обаче е съвсем друго нещо. Вярно, би се зарадвала, ако избягам от прайда. Може дори да поиска да дойде с мен. Но мога ли да й го причиня? Да я накарам да избира между мен и Тамра? Или просто ме е страх, че няма да избере мен?

— Ясинда…

Сякаш прочел мислите ми, Уил изпуска топла въздишка, която погалва бузата ми.

— Просто помисли. Само за това те моля…

Засега. Не го казва, но аз го чувам. Той няма да се откаже от мен. Иска да сме заедно. Без значение колко силно се опитвам да го отблъсна.

В мен пламти въодушевление. Наслаждавам му се и кимвам бавно.

— Трябва ми малко време.

— Да се срещнем пак. След две седмици.

Дъхът ми спира. Две седмици. Толкова дълго. Но после се сещам, че за да стигне дотук, трябва да предприеме сериозни маневри. Сигурно не е лесно да изчезне от семейството си, без да събуди съмнения у тях относно плановете си.

И все пак, фактът, че Уил ме оставя отново, ме обезсърчава. Две седмици ми изглеждат като цял живот. Преглъщам тежко, притискам се в ризата му, дърпайки я от топлата му гръд.

Той оглежда бегло тъмната поляна, на която сме застанали.

— На същото място, нали?

И това е нещо. Засега. Все още не е нужно да взимам решение, но имам обещанието му, че пак ще го видя. И пак ще се наслаждавам на всичко това: ръцете, милващи лицето ми, вкуса на устните му.

Достатъчно ми е. За да издържа още две седмици.

— Добре — съгласявам се колебливо, защото не искам да се издам как не ми се ще да го пусна да си върви. Ще види, че съм слаба, и ще се опита да ме убеди да тръгна с него на минутата. А аз не мога да го направя, колкото и да ме изкушава.

— Е, тогава е решено — в гласа му се долавя увереност. Той смята, че следващият път, когато се срещнем тук, ще е, за да избягаме заедно.

И сигурно е така.

— По обяд — казвам. Промъкването покрай караула през деня е рисковано, но си струва да видя на дневна светлина блясъка в очите на Уил, преливащи в златисто, зелено и кафяво. Ще зърна меденокестенявата му коса. Копнея за това.

— Ще бъда тук.

— И аз.

По какъвто и да е начин. Нищо не може да ме спре. И може би това е доводът, който ще ми помогне да взема тежкото решение.

Ако не мога да понасям да живея без него, какъв избор имам?

13

Крия се извън селището, приклекнала във високата лятна трева, и събирам смелост, втренчена в самотната фигура, застанала на караул на входа. Малко по-рано Касиан го беше разсеял, за да мога да се промъкна покрай него.

Гриза върха на палеца си, мислейки за думите на Касиан относно завръщането ми в селището. Няма да е проблем. Часовоят няма да иска прайдът да узнае, че те е изтървал и си се измъкнала незабелязано.

Изправям се с надеждата, че е прав, и закрачвам уверено към сводестия вход. Ако не съм уверена на сто процента, то поне се преструвам добре.

— Здрасти, Левин — казвам с непринуден и леко нехаен тон. — Как е?

При тези мои думи Левин се изпъва като струна и будните му воднисто сини очи се разширяват.

— Ясинда! Ама какво…