Генетичният генерал

— Скъпа моя Анеа — бързо каза Хюго. — Колко малко знаете за това какво е да си войник! Аз съм избрал професията си доброволно.

— Доброволно? — тя го изгледа изпитателно.

— За да предизвиквам опасностите, за да търся път към самоутвърждаването — уверено заяви той. — За да си създам име и сред звездите да знаят, че съм достоен за избраницата от Кълтис.

— О, Хюго! — ентусиазирано възкликна тя. — Само ако успеете! Ако можете да се прославите! Тогава бихме го победили.

Той я погледна толкова обезкуражен, че Донал едва не се разсмя в скривалището си.

— Нима винаги ще говорите за политика? — възкликна той.

Донал се обърна да си ходи. Нямаше смисъл да продължава да ги слуша. Отдалечи се тихо на безопасно разстояние, след което тръгна по-бързо, без да пази тишина. Кратката нощ на северния континент на Хармония вече отстъпваше място на зората. Донал се добра до лагера на отряда си. Един от часовите се опита да го спре:

— Стой! Стой и кажи… сър!

— Тръгвай с мен! — заповяда Донал. — къде е разположена Трета група?

— Оттук, сър — часовият тръгна отпред да показва пътя.

Когато стигнаха, Донал извади свирката и извика Лий.

— Какво? — чу се сънен глас отблизо. От хамака се свлече бившият миньор. — Кой дявол… сър?

Донал го хвана с две ръце за главата и го обърна към вражеската територия. Оттам подухваше лек утринен ветрец.

— Душете! — заповяда той.

Лий премигна, сподави една прозявка и пое дълбоко дъх. Ноздрите му се разшириха и затрептяха. Изведнъж цялата му сънливост излетя.

— Същата миризма, сър — каза той, като се обърна към Донал. — Само че е по-силна.

— О’кей — Донал се обърна към часовия. — Предайте заповедта ми на старшите командири на Първа и Втора група. Да разставят хората си по дърветата, и то достатъчно високо, за да не може никой да задреме.

— На дърветата ли, сър?

— Действайте! След десет минути всички трябва да са на петнадесет метра над земята с цялото снаряжение.

Часовоят се обърна, за да отиде да изпълни заповедта, а Донал добави:

— Ако успеете, изтичайте до командния пункт и им предайте същото. Ако нямате време, качвайте се на някое дърво. Ясно?

— Да, сър.

— Изпълнявайте!

Донал се зае да буди войниците от Трета група и да ги праща на дърветата. Не успяха да се справят за десет минути. Минаха не по-малко от двадесет, докато всички се оказаха сред клоните. Независимо от здравия сън, една група дорсайски школници би се справила четири пъти по-бързо. Въпреки всичко успяха да се качат навреме, помисли си Донал, докато се наместваше върху един клон. А това е най-важното.

За разлика от другите, Донал не спря на петнадесет метра от земята. Докато будеше войниците, той забеляза кое е най-високо дърво около лагера. Качи се точно на него и сега можеше да оглежда околността. Прикри очите си с ръка, защото изгряващото слънце блестеше срещу него, и се зае да разглежда територията.

— И какво да правим сега? — дочу се нечий обиден глас.

Донал свали ръка от очите си, наклони глава и без да повишава глас, но така, че да го чуят всички, каза:

— Старши командир на група Лий, длъжен сте да застреляте всеки, който си отвори устата без мое или ваше разрешение. Това е заповед.

Вдигна отново ръка, за да си заслони очите, и се зае да разглежда местността.

Тайната на наблюдението е в търпението. Нищо не виждаше, но продължи да седи и да се взира. Не гледаше нищо конкретно, а се стараеше да обхване цялостния пейзаж. След няколко дълги минути улови с края на окото си едва забележимо движение. Не се опита да го открие отново, а продължи да съзерцава цялата територия. Постепенно, сякаш гледаше ужасен фантастичен филм, Донал се убеди, че вижда хора. Много хора, които притичват от укритие до укритие и се приближават към лагера.

Той отново се наведе сред клоните.

— Да не се стреля, преди да дам сигнал със свирката. Стойте спокойно и не разговаряйте.

Чу как през клоните премина нещо като вятър — заповедта му се предаваше до всички войници от Трета група. Искаше му се да вярва, че ще стигне и до другите две.

Малките фигури продължаваха да се приближават. Докато ги гледаше тайно иззад листата Донал забеляза малък черен кръст, пришит към десния ръкав на куртката на всеки. Това не бяха наемници. Това бяха местните елитни войски на Обединената Ортодоксална Църква — прекрасни войници и в с-ъ-що-то време диви фанатици.

В този момент атакуващите се изправиха в цял ръст, нададоха диви крясъци и вопли и целият този шум се смеси с изстрелите от пружинните пушки, разкъсвайки въздуха, дървета и човешка плът.

Вълната на нападащите не идваше към дърветата, където бяха скрити хората на Донал. Но фанатиците атакуваха лагера на техните другари — наемници. Донал сдържаше войниците си до последно и дори няколко секунди повече, след това притисна свирката до устните си и духна силно — сигналът се чу в целия лагер.

Хората му откриха яростен огън от дърветата.