Генетичният генерал

— Искате да разберете? — отвърна Донал с усмивка. — Вие сте съвършено прав. Аз имам мироглед. Наистина ли държите да знаете?

— Да.

— О’кей. — Донал се загледа в малката, огряна от слънцето градина. — Всеки човек е оръдие в собствените си ръце. Това се отнася и за човечеството като цяло — то също е оръдие в собствените си ръце. Най-голямото удоволствие за нас не е наградата за извършена работа, а самата работа. Основната ни задача е да усъвършенстваме този инструмент — самите себе си, — за да можем да изпълняваме задълженията си още по-добре. — Той се обърна към Сейън. — Какво мислите за това?

— Интересно. Аз, разбира се, поддържам друга гледна точка. За мен индивидът не е изпълнителен механизъм, а възприемащ. Мисля, че главната задача на хората не е да работят, а да бъдат, да съществуват. Най-важното е да разберем себе си.

— Нирвана като противоположност на Валхала — тъжно се усмихна Донал. — Благодаря, аз предпочитам Валхала.

— Сигурен ли сте? Абсолютно ли сте убеден, че не ви е нужна Нирвана?

— Да.

— Жалко — печално продума Сейън. — А ние се надявахме…

— На какво?

— Чуйте ме. Вие имате способности — Сейън го посочи с пръст и продължи: — Дори бих казал велики способности. Те могат да се развият само в едно направление — това, което сам изберете. Имате свобода на избора. Мястото ви е тук.

— С вас?

— На другите планети нямат представа докъде сме стигнали през последните сто години. Но колкото и да сме напреднали, ние сме в самото начало. Предстои ни много работа по развитието на цивилизацията и човешките способности.

— Искате да кажете, че имам тези способности?

— Да. Донякъде поради това, че бабите ви са родени на Мар, донякъде заради щастливо разположение на гените — това засега нямаме възможност да уточним. Разбира се, би се наложило да ви обучаваме отново… Тази част от вас, която господства в момента, трябва да се съгласува с другата част, която ние считаме за по-важна.

Донал поклати глава.

— Това би се компенсирало — печално продължи Сейън. — За вас ще станат възможни неща, за които дори не подозирате. Знаете ли, че вие сте от този тип хора, които могат да ходят по въздуха, ако вярват в това?

Донал се разсмя.

— Говоря сериозно. Опитайте някой път. Просто проверете.

— Не мога да повярвам в нещо, в което не вярвам инстинктивно. Аз съм войник.

— Да, но сте необикновен войник — изпълнен със състрадание, причудливи фантазии и deja vu2. Вие сте самотен човек, който се старае да прилича на всички. Но за вас човечеството е конгломерат от странни, чужди създания, чиито егоистични характери не можете да възприемете, макар че отлично ги разбирате.

Той погледна към Донал, чието лице внезапно се бе вкаменило.

— Вашите тестове са много ефективни.

— Да — съгласи се Сейън. — Няма нужда де ме гледате така. Не можем да ги използваме като оръжие, за да ви принудим да останете при нас. Това би разрушило способностите ви. Можем само да ви направим предложение. Като се опирам на опита ни мога да ви уверя, че ако се решите да останете, ще бъдете щастлив.

— А ако не приема?

Сейън дълбоко въздъхна.

— Вие сте силен човек. Силата означава отговорност, а за нея трябва да се плаща с щастие.

— Мога да ви уверя, че цял живот работя, за да съм щастлив — Донал стана. — Благодаря ви за предложението. Оценявам високото мнение за мен, което се съдържа в него.

— Ако кажеш на пеперудата, че е пеперуда и не трябва да пълзи, това все още не означава, че имаш високо мнение за нея.

— Довиждане — Донал вежливо наклони глава.

Обърна се и направи няколко крачки към каменните стъпала с намерението да слезе по тях и да прекоси дворчето.

— Донал! — гласът на Сейън го спря. Завъртя се и видя, че Свързващият го гледа с много странен поглед. — АЗ вярвам, че можете да ходите по въздуха.

Донал се взря в човека срещу него, но физиономията на Сейън не се промени. Обърна се и направи крачка към първото стъпало. За негово най-голямо учудване кракът му намери опора на една педя от земята. Без да разбира какво става, той направи и втора крачка в нищото. Продължи напред и така, без да стъпи на твърда почва, прекоси цялото дворче и стигна до отсрещните стъпала.

След като намери по-надеждна опора, той се обърна. Сейън продължаваше да го гледа, но бе невъзможно да се разгадае изражението на лицето му. Донал напусна сградата.

Върна се в квартирата си в Портсмут. В този град на Мар се намираше Генералния щаб на Екзотика. Докато се прибираше, тропическата нощ бързо се спусна. Звездите не се виждаха, защото стените и покривите на зданията леко светеха. Дори в спалнята му се процеждаше мека светлина.

Стоеше насред стаята и се канеше да хапне — днес пак не му остана време да яде. Погледна намръщен нагоре, към сводестия таван, който достигаше височина повече от три метра и половина. Огледа работната си маса. Погледът му се спря на касетата с магнитна лента за писма. Хвана я с едната ръка, погледна отново към тавана и направи крачка нагоре.