Генетичният генерал

— Честен въпрос — промърмори той. — Но мисля, че би трябвало повече да се интересувате от нещата, касаещи вас лично. Въпреки това ще ви отговоря. Аз съм Първи маршал на Фрийланд, но освен това съм дорсаец. Аз съм наемник като всички други и нищо повече. Наехме пет дивизии за Първата Дисидентска Църква на Хармония. Отивам да проверя тяхната подготовка и снаряжение. Договорът бе сключен с посредничеството на Сета. Затова и Уилям е тук.

— А адютантът? — настоя на своето Донал.

— Какво ви интересува? Той е от Фрийланд, професионалист, добро момче. Ще командва част от нашите сили, когато започнем да действаме на Хармония.

— Отдавна ли е с вас?

— Близо две години.

— Наистина ли е добър професионалист?

— Да, по дяволите, разбира се! В противен случай не би бил мой адютант. Защо разпитвате така за него?

— Предизвика в мен… предчувствие. Но засега не мога да го формулирам.

Галт се разсмя.

— У вас се проявява характера на прадедите ви от Мар. Виждате под всеки камък змия, така ли? Повярвайте ми — Хюго е честен войник. Може би има донякъде лош вкус, но това е всичко.

— Налага се да се съглася с вас — неохотно продума Донал. — Извинете, че ви прекъснах. Искахте да кажете нещо за Уилям.

— Да — Галт се намръщи. — Ще ви кажа кратко и ясно: момичето не е ваша работа. Уилям — също. Оставете ги. Ако се появи възможност, ще ви намеря…

— Благодаря ви — каза Донал. — Но ми се струва, че Уилям ще ми направи предложение.

— Кълна се в ада, момче! — възкликна Галт след секунда. — Защо мислите така?

— Още едно от моите предчувствия. Без съмнение съм го наследил от марските си предци.

Донал стана и подаде ръка на маршала:

— Сър, благодаря за предложението и съветите. Мога ли да разчитам да поговорим отново, ако се наложи?

Галт също стана и машинално пое ръката на Донал.

— По всяко време — отговори той. — Но проклет да съм, ако ви разбирам.

Донал втренчено го погледна, поразен от внезапна мисъл.

— Кажете, сър, изглеждам ли ви странен?

— Странен? — повтори Галт. — Как странен?… — той напрегна въображението си. — Защо ме питате за това?

— Често са ми го казвали — отвърна Донал. — Може и да са били прави.

Той се обърна и излезе от каютата.

НАЕМНИК — III

Докато се връщаше по коридорите към носа на кораба Донал си позволи не без тъга да се удиви на този странен зъл ангел, който го правеше да изглежда толкова различен от останалите хора. Надяваше се да забрави това заедно с кадетския плащ. Но ангелът остана и все още му тежеше на плещите. Винаги е било така. Това, което за него беше повече от ясно, за останалите бе скрито и объркано. Приличаше на странник, който се разхожда из непознат град. Обитателите му вървяха по пътя си. Но езикът им е беден и не може да изрази това, което вижда той. Те казват „приятел“ и „враг“, „силен“ и „слаб“, „те“ и „ние“. Хората боравят с хиляди произволни класификации, които той не може да разбере, защото вижда, че всички те са хора и разликата между тях е едва забележима. Трябва да се държиш с тях като с индивиди и винаги да пазиш спокойствие.

Донал отново се отби в голямата зала за отдих. Както очакваше, там намери младият нептунианец Ар-Дел Моунтър, разположен пред бара. По всичко личеше, че седи тук откакто са прибрани приборите за храна. В залата имаше няколко малки групи пътници, заети с пиене, но никой не правеше компания на Моунтър. Донал тръгна право към него. Ар-Дел не помръдна. Само вдигна поглед от чашата и проследи приближаването на Донал.

— Може ли? — попита дорсаецът.

Моунтър отговори неуверено и бавно, сякаш изпитото му пречи да говори.

— Ще ми бъде приятно да поговорим — пръстите му застанаха на пулта за поръчки. — Какво ще пиете?

— Дорсайско уиски.

Моунтър натисна съответният бутон. Само след миг на масата имаше пълна чаша.

Донал взе питието и внимателно го опита. През нощта, когато празнуваше пълнолетието си, добре опозна действието на алкохола. Забеляза, че нептунианецът го гледа с необичайно ясен и проницателен поглед.

— Вие сте по-млад от мен. Дори изглеждате по-млад — каза Ар-Дел. — Как мислите, на колко години съм?

Донал внимателно го огледа. Лицето на Моунтър, независимо от уморения и преситен вид, беше лице на юноша, току-що започнал да възмъжава. Но това младежко изражение изобщо не се връзваше с разпиляната коса и липсата на воля.

— Една четвърт от стандартното столетие — предположи Донал.

— Тридесет и три абсолютни години — поправи го Ар-Дел. — До двадесет и деветгодишна възраст бях ученик, нещо като монах. Много ли пия според вас?

— Мисля, че по този въпрос няма съмнения — отвърна Донал.

— Съгласен съм — каза Моунтър с една от неговите полувъздишки-полуизсвирвания. — Напълно съм съгласен с вас. Няма съмнение. Това наистина е единственото нещо в тази проклета от Бога вселена, в което не бива да се съмнявате. Да… Исках да поговоря с вас, но не за това.

— А за какво? — Донал отново отпи от чашата.

— За храбростта — каза Ар-Дел и внимателно се вгледа в дорсаеца. — Вие храбър ли сте?

— Това е качество, необходимо за всеки войник. Защо ме питате за него?

— И никакви съмнения? Никакви съмнения?