Генетичният генерал

Ар-Дел разклати питието в чашата си и отпи.

— Не се ли страхувате, макар и тайно, че в най-неподходящият момент ще ви омекнат краката, ще ви се разтупти сърцето и вие ще се обърнете и ще избягате?

— Разбира се, че няма да се обърна и да избягам — заяви Донал. — Все пак аз съм дорсаец! Що се касае до това какво чувствам, мога да ви кажа, че никога не съм изпитвал емоциите, описани от вас. А дори и да…

Над главите им се чу мелодичен камбанен звън, който прекъсна думите на Донал.

— Времеви скок след един час и дванадесет минути стандартно време. За доброто самочувствие на пътниците препоръчваме да вземат лекарството и да прекарат времевият скок в сън.

— Глътнахте ли хапчето? — попита Ар-Дел.

— Още не — отвърна Донал.

— Обаче ще го глътнете, нали?

— Много ясно — Донал с интерес се вгледа в събеседника си. — А защо не?

— Според вас приемането на медикаменти с цел избягване на неудобствата не е ли форма на страха?

— Глупости! — възмути се Донал. — Все едно да кажете, че обличането на дрехи с цел избягване на студа е форма на страх. Или че храненето с цел избягване на гладна смърт е форма на страх. Едното е въпрос на удобство, а другото е въпрос… — той се замисли за секунда, — въпрос на дълг.

— Храбростта е ваш дълг, така ли?

— Ако пренебрегнеш моментните си желания — да! — отговори Донал.

— Да-а — замислено проточи Ар-Дел. — Да-а — повтори той, остави празната чаша на плота и натисна бутона. — Мисля, че вие наистина сте храбър — заяви Моунтър, докато гледаше как се скрива празната чаша и се появява нова, пълна.

— Аз съм дорсаец.

— О-о, бихте ли ми спестили възхвалата на вашия произход? — рязко каза Ар-Дел и хвана пълната чаша. Когато отново се обърна към Донал, лицето му бе изкривено. — Има моменти, когато е нужна много по-голяма храброст. Ако нещата опираха само до произхода… — Изведнъж млъкна и се наклони към Донал. — Знаете ли, че аз съм страхливец? — прошепна той.

— Сигурен ли сте? — спокойно попита Донал. — Откъде знаете?

— Аз съм болезнено страхлив — шептеше Ар-Дел. — Страхувам се от Вселената. Какво знаете за математиката на социалната динамика?

— Математическа система, която прави предсказания? — попита Донал. — Моето образование има малко по-друг характер.

— Не, не! — Ар-Дел започна да се дразни. — Говоря за статистиката на социалните анализи при тяхната екстраполация за дълги периоди от време и с отчитане на нарастването на населението. — Още повече понижи глас. — Тя дава точен паралел със статистическата теория на вероятностите.

— Много съжалявам, но това не ми говори нищо — хладно каза Донал.

Ар-Дел неочаквано силно стисна ръката на Донал.

— Не разбирате ли? Съществува вероятност за всяко едно събитие, в това число и за всеобщо разрушение. То ще се случи, защото е възможно. Колкото повече се увеличават размерите на нашата социална организация, толкова повече нараства и вероятността от разрушение. Ще се унищожим сами. Просто няма друг изход. Вселената е само един костюм за нас, който дори не е надежден. Разрешава ни да растем прекалено бързо. Ще пораснем до критичната маса и тогава — той щракна с пръсти — край!

— Това е проблем на далечното бъдеще — каза Донал. Не можеше да разбере защо събеседникът му е толкова разтревожен и затова добави по-меко: — Защо толкова ви безпокои това?

— Нима не разбирате? Ако всичко около нас изчезне сякаш никога не го е имало, какъв е смисълът от нашето съществуване? Нямам предвид вещите, създадени от нас. Те и без това скоро ще изчезнат. Или знанията… Те са само слабо отражение на това, което можем да прочетем в книгата на природата. Има предвид другите неща, които ги няма в природата, които ние сме внесли — любовта, добротата, храбростта…

— Значи затова пиете толкова много? — внимателно попита Донал и освободи ръката си.

— Пия, защото съм страхливец. През цялото време усещам тази ненормалност във вселената. Алкохолът ми позволява поне за малко да я забравя. Затова пия. Намирам своята храброст на дъното на бутилката. А храбростта е необходима и за друго — например да преодолея времевият скок без таблетки.

— Но защо? — попита Донал, стараейки се да не се усмихне. — Защо правите всичко това?

— Гледам опасността в лицето, нищо, че не е голяма — Ар-Дел беше впил в Донал тъмните си очи. — Някога един такъв времеви скок ще бъде последен и ще ни разнесе на съставните ни атоми. И аз ще посрещна това в пълно съзнание.

Донал поклати глава.

— Не разбирате, това е — каза Ар-Дел и се облегна в креслото. — Ако имах работа, не бих имал нужда от алкохол. Но сега съм откъснат от работата си. При вас е друго. Получихте работа, храбър сте. Мисля, че бих могъл… Впрочем, няма значение. Храбростта не се продава.

— На Хармония ли отивате? — попита Донал.

— Където отива моят принц, там отивам и аз — заяви Ар-Дел и пак въздъхна. — Все някога ще прочетете договора ми. Още уиски? — той се обърна към пулта.

— Не — отговори Донал. — Извинете ме.

— Ще се видим по-късно — промърмори Моунтър, докато поръчваше поредната доза.

— Да. Довиждане.

— Довиждане — Ар-Дел надигна пълната чаша.