Гладният призрак

— Разбира се. — Тя изчезна от погледа му, той чу да се отваря врата и да тече вода. Върна се с пълна чаша и я държа до устните му, докато се изпразни.

— Още?

— Не, благодаря. Стига ми. Колко е часът?

— Около седем.

— Вечерта? — Завесите на прозореца бяха дръпнати и той не можеше да прецени дали е ден или нощ.

— Да. Слушай, Джеф. Аз отивам на работа.

— На работа ли?

— В клуб „Вашингтон“. Трябва да съм там в осем. Иначе ще си имам големи неприятности.

— Кажи им, че си болна.

— Не мога.

— Можеш.

— Ти не разбираш. Ако не отида на работа, ще ме глобят с двойната сума за напитки, а мама-сан ще си удържи пари и за всеки час закъснение. Това е закон.

— Даже и ако си болна ли?

Тя кимна.

— Освен ако не покажа писмо от доктора. Но те така или иначе ме видяха, че тръгвам с теб снощи. Няма да ми повярват. Ще си помислят, че съм с теб и не ти взимам пари. А това вече ще ми донесе големи неприятности. По-добре е да отида.

Хауълс не искаше тя да тръгва. Не че се страхуваше да остане сам, а защото се опасяваше, че когато е далеч от него, на нея можеше да й дойде друго наум, а той още не беше в състояние да се грижи сам за себе си. Наистина оздравяваше бързо, но не чак толкова.

— А ако ти платя таксата? — попита той.

— Не са ти останали толкова пари, Джеф — тихо отвърна тя.

— Проверила си — с горчивина каза мъжът.

Еми го погледна обидено и прехапа долната си устна.

— Не — отговори накрая. — Ти ми даде портфейла си, за да платя таксата снощи. Вътре не останаха много пари. Не съм те претърсвала.

— Извинявай. Вземам си думите назад. — Точно сега не биваше да я настройва против себе си. Протегна ръка и хвана нейната.

— Наистина съм ти много благодарен. Когато оздравея, ще ти се отплатя. Обещавам.

Тя се надигна и оправи джинсите си. Във всекидневно облекло изобщо не приличаше на проститутка, а по-скоро на студентка или спортистка. Весело момиче в избелели джинси и бели маратонки. Отново изчезна от погледа му и се върна с пълна чаша вода. Този път седна на леглото и прекара дългите си нокти по гърба му, като леко драскаше кожата. И внимаваше да не докосне раненото му рамо.

— Няма да се бавя много, Джеф. Докторът ще дойде отново утре рано. — Хауълс въздъхна. Беше твърде изморен, за да спори.

— Не се притеснявай — каза тя. — Аз няма да кажа на никого.

Грей размисля дълго и сериозно, преди да позвъни на американците. Прехвърли безброй сценарии през ума си като режисьор, обмислящ подробно всяка сцена от филма. Да се измъкне чист и да докладва на началниците си какво е свършил. Да се пенсионира набързо. Тъпите китайци все пак да открият Хауълс и да се опитат да го убият отново. Да наеме друг и така да успее да оправи нещата. Но макар и несигурна, възможността да се обади на Грег Хамилтън за помощ май се оказа единственият начин да спаси положението и кариерата си.

Хамилтън беше неговият еквивалент в ЦРУ имаше същия чин и длъжност, но с три пъти по-висока заплата, съпруга бивша манекенка и син адвокат. Уредиха си среща в Хайд Парк, духаше студен вятър и гълъбите на площад „Трафалгар“ се бяха събрали на купчинки, сгушили глави под крилата си, но лошото време не беше успяло да прогони патиците от езерото. Такова си беше лятото в Англия. Грей разполагаше със страхотен кабинет, но рядко го използваше за срещи с хора извън Службата. Предпочиташе да се среща с другите на тяхна територия или на неутрална почва. Правило му беше никога да не дава указания на оперативните си служители в своя кабинет. И двамата мъже бяха с палта. Грей с тъмносиньо вълнено „Савил Роу“, а Хамилтън с обичайното за ЦРУ „Бърбъри“. Американецът беше шест или седем години по-млад, но разликата изглеждаше по-голяма благодарение на говорещия за добро здраве тен и елегантното облекло.

Грей вървеше с наведена глава, притиснал брадичка към гърдите си. Изглеждаше дълбоко замислен, но Хамилтън знаеше, че англичанинът е притеглил всяка своя дума още преди да се стигне до тази среща. Той искаше нещо. Нещо, за което не можеше да се разговаря в кабинета му, и това го тревожеше. Грей молеше за услуга, която явно само Хамилтън беше способен да направи. Затова американецът чакаше търпеливо, докато се разхождаха по брега на езерото. Няколко любопитни патици плуваха край тях с настръхнала перушина и внимателно се оглеждаха за храна, която биха им подхвърлили двамата мъже.

— Имам проблем — заговори на вратовръзката си Грей. За миг Хамилтън се зачуди дали англичанинът няма някъде скрит микрофон, но отхвърли подобна възможност. Ако е искал да запише разговора, той просто би могъл да го проведе в кабинета си. Хамилтън продължи мълчаливо. Патиците се отказаха да ги дебнат и доплуваха до две секретарки, седнали на дървена пейка със сандвичи в ръка.

— Спомняш ли си един наш оперативен работник на име Хауълс?

— Психопатът ли?

Грей въздъхна някъде в яката на палтото си:

— Иска ми се хората вече да не го наричат така. Психолозите го определиха като социопат.

— Със склонност към убийства.

Англичанинът вдигна глава и се усмихна леко.

— Незначителна подробност.

— Хауълс ли ти е проблемът? Мислех, че нашите доктори са ти го разрешили.