Глутница ангели

— А ти вероятно си Паху! — каза домакинята и пое ръката на дребосъка в още по-мъничката си длан. Ала преди да е получила отговор, продължи: — Откъде си взел това име? Паху! За пръв път го чувам. Имам една братовчедка, която кръсти, моля ви се, дъщеря си Ариел. Ариел! Какво беше това, телевизионна станция или прах за пране?

Паху само кимна и влезе след Шобан в антрето.

— Мартин Бърнс — възкликна жената и ме огледа от глава до пети. — За мен е огромна наслада да ми гостува такава приятна знаменитост. Помня те още от времето на „Солникови и Пиперкови“. О, дъщеря ми — сега вече е лекарка, има си частен кабинет — направо беше превъртяла по теб. Непрекъснато мъкнеше снимки и списания, подлуди ни. Ами новият ти сериал! Прекрасен е! Е, може би сте прекалили с преследванията с коли и с мацките с пластмасови гърди, но инак е много занимателен.

— Благодаря — усмихнах се аз смутено. — Приятно ми е. Наричайте ме Марти.

Поех ръката й. Кожата й беше топла и нежна, тя стисна лекичко пръстите ми и точно когато ми махна да вляза, усетих едва доловимо пробождане в слепоочието — предвестник на моите главоболия. Но после ми мина.

Другите стояха в антрето и се озъртаха притеснено точно като роднини, дошли на свиждане на възрастната си леля, която е настанена в старчески дом. Дори Ума се смущаваше.

— Ама защо стоите тук! — възкликна Лили. — Влизайте в хола и се разполагайте.

Всички се подчиниха. Лили ме хвана за ръката и ме поведе след другите по коридора.

— Вие сте американка — казах аз.

— Естествено. Защо да не съм?

Не знаех какво да отговоря. Наистина защо да не е?

Другите бяха застанали насред просторния хол. Обзавеждането беше… новаторско. Подът беше застлан с дебел непоръбен оранжев мокет. В самите мебели нямаше нищо странно — всъщност се оказа, че те са много удобни — само дето нямаше два, които да са от един комплект, цветът на стените също не се връзваше особено с мокета. Имаше две масивни библиотеки със стъклени витринки и рафтове, отрупани с томове с кожени корици, а върху една от стените имаше телевизионен приемник с голям екран. На отсрещната стена имаше френски врати, водещи към вътрешно дворче или градина. Стаята бе задръстена с какви ли не дрънкулки, а също със снимки в рамки — вероятно на членове от семейство Стайн. Сред украшенията изпъкваха няколко фигурки на хора от сива глина. Бяха много груби, но излъчваха екзистенциален страх, който ми подейства силно. Както сигурно се досещате, изобщо не се вписваха в обстановката. Вдигнах една от фигурките, за да я разгледам отблизо.

— Харесва ли ти, Марти? Аз съм я правила — обясни Лили.

Беше много горда.

— Имат… силно въздействие — рекох аз.

Човечето в ръцете ми сякаш крещеше от болка, въпреки че валчестата му глава нямаше лице — изглеждаше доста странно, да не кажа зловещо.

— Сядайте! — заповяда Лили.

Седнахме като по знак, Ума и Шобан се разположиха на едно от канапетата, а ние с Паху на огромните фотьойли. Върху страничната облегалка на моя имаше няколко бутона. Натиснах един и фотьойлът започна да бучи и да се тресе.

— Приятно е, нали? — попита Лили и кимна — да ми покаже кой е правилният отговор. — Имам лек ишиас.

— Страхотен е — отвърнах и започнах да търся бутона, с който да спра клатушкането.

— Ще донеса нещо за хапване — рече домакинята и излезе от хола.

Четиримата продължихме да седим като в небрано лозе. Шобан не откъсваше очи от прозореца, а Ума разглеждаше книгите по лавиците. Паху се мъчеше как ли не да не го погълне огромният фотьойл, на който се бе разположил — приличаше на мушица, хваната в мрежа. Аз пък гледах как краката ми потъват в дебелия мокет.

— Сигурна, ли си, че не си объркала къщата? — попита за кой ли път Паху.

Ума кимна, но явно не бе особено убедена.

След няколко минути Лили се върна с голям сребърен поднос, върху който бяха наредени чаши и чинийки, чайник и кафеник. Остави го на масичката при канапето и каза на Шобан:

— Бъди така любезна, налей на всички.

Шобан кимна. Домакинята пак се скри в кухнята.

Паху поиска кафе, Ума и Шобан си наляха от чая. На мен не ми се пиеше нищо. Лили се върна с втори, по-малък поднос с подредени върху него сладки и пастички. Шобан махна към чайника и кафеника и Лили каза:

— Чай, ако обичаш, миличка, с напръстник мляко и две лъжички захар. Браво на теб!

Настани се на канапето между ирландката и Ума и забеляза, че не държа чаша.

— Кафе, Мартин? Чай?

— Наричайте ме Марти. Не искам нищо, благодаря.

— В кухнята има сок. Портокалов? Ябълков?

— Не.

— Кока-кола?

— Не, благодаря — повторих аз и се ухилих като последен глупак.

— Минерална вода? Обикновена или газирана?

— В момента не ми се пие нищо. Може би по-късно.

Лили направи физиономия и вдигна рамене, демек, де се е чуло и видяло подобно нещо?

— Но ще си вземеш нещо за хапване, Мартин — каза тя.

Това не беше въпрос.

— На всяка цена — отвърнах и грабнах от подноса пастичка и салфетка. Веднага я лапнах. — Да си оближеш пръстите! — възкликнах с пълна уста, от която се разлетяха трохи.