Глутница ангели

— По принцип хунган е жрец, познат и като магьосник, който прави бяла магия. Докато бокорът е известен като вещер, който се престрашава да прави и черна водун магия и знае как да насочва душите и на живи, и на умрели. Малцина могат да бъдат едновременно и хунган, и бокор. Но Баба Дюти наистина беше изключителен човек.

— А „mange ginen“? Думите от моя сън? Те са свързани с ритуално жертвоприношение, нали?

— Не толкова жертвоприношение, а по-скоро дар за мъртвите. Зов към душите им да се върнат и отново да се намесят в земните дела.

— Какво означава това? — поинтересувах се аз.

Ума поклати глава.

— Не съм сигурна. Според мен е възможно Баба Дюти отчасти да се е вселил в теб. Вероятно е съвсем случайно, защото преди да издъхне, ти го държеше до себе си, но подозирам, че може и да е преднамерено. Вярвам, че по някакъв начин е свързано с участието ти в нашето начинание.

— До какво обаче се свежда това участие? Какво всъщност правя аз? В смисъл, че… Знам, звучи налудничаво, но… и друг път в мен се е вселявал дух. Не ме гледай така, Шобан!

— Как? — ухили се тя.

— Та исках да ви кажа, че чувството беше съвсем различно. Сега всъщност не усещам нищо, ако не броим смътното чувство, че нещо не е наред. Все едно съм забравил рождения ден на майка си.

— А някога докосван ли си от ти-бон-анге на бокор и на хунган? — попита Ума.

— Не, поне не помня.

Индийката вдигна ръце и сви рамене. Никога досега не ме беше бутал и камион. Схванах намека й.

— Може би най-съкровеното в теб се мъчи да се отскубне от този ужасен екстериор — предположи Шобан. — И на повърхността избива твоето женско начало. Или мъжкото.

Направих кисела физиономия.

— Но каквото и да напира отвътре, то при всички положения е по-добро от онова, което видяхме дотук — добави ирландката.

— И какво да правя сега? — обърнах се аз към Ума.

— Мен ако питаш, недей да правиш нищо. Постарай се да помниш сънищата, които ти се присънват. Пък ще видим какво ще стане.

— Страхотно, няма що!

— Не е изключено до довечера да открием отговорите.

— Защо? Какво ще правим? Сутринта къде ходи?

— Ходих да търся нашия… Крал Лир. Човека, който може би все още е в състояние да ни помогне да изпълним своята задача.

— И намери ли го?

— Ще видим — отвърна тя.

После замълча като гроб.

Вече щяхме да тръгваме без Паху, когато той най-после се върна.

— Определено става нещо — извести той.

— В какъв смисъл? — не го разбра Ума.

— Онези от Тулий пак мътят водата. Срещнах неколцина Калайджии…

— Ох, само не това! — простена Шобан.

— Калайджии ли? — възкликнах аз.

— Отрепки ирландци — обясни ми Шобан.

Стори ми се, че й иде да се изплюе, но се въздържа, за да не съсипва хубавия килим на Ума.

— Наши съмишленици. Пътешественици — вметна Паху. — Та те ми казаха, че от Скунския камък се излъчва нещо странно. И от гара Кингс Крос.

— Не виждам какво толкова й е странното на гара Кингс Крос — засмя се Ума. — Освен ако не търсиш проститутки. — Кой знае защо, при тези думи тя погледна мен. — Тленните останки на Будика62

не почиват там.

— Моля? — казах аз.

— Ти си говори каквото искаш — допълни Паху, без да ми обръща внимание. — Но отидох при Хълма на Парламента и убих полевка. В лей-мрежата има мощни вибрации. Със сигурност става нещо.

— Какво, убил си полевка ли? — възкликнах аз.

— Я да отскочим до Спитълфийлдс — предложи Ума и погледна плахо към Шобан.

— Току-що ходих там — обясни Паху. — Нищо, никакви следи от дейност. При тези обстоятелства не можех да направя кой знае какво, но все щях да усетя по въздуха, ако онези кретени от Тулий са предприели нещо.

— Ехо! — опитах аз. — Има ли някого вкъщи? Тук е Марти Бърнс, чувате ли ме?

— Моля ти се, Марти — прекъсна ме Ума. Видях, че се двоуми какво да стори. — Някой слушал ли е днес новините?

Всички се спогледахме.

Ума забърза към една от стаите, а ние я последвахме точно както пиленца — квачка. Тя намери дистанционното устройство, включи телевизора (все пак си беше съвсем нормална; камък ми падна от сърцето!) и го настрои на програмата, където денонощно излъчваха новини по телетекст. В тях бяха включени, кажи-речи, само заглавия, но пак разбрахме, че в Тауър Хамлитс е имало „размирици“. Този път поне не беше замесено името ми.

— Май си прав. Опасявам се, че се е започнало — каза Ума и изключи телевизора.

— Какво правим? — попитах я.

— Не е зле да запретнем ръкави.

Тръгнахме към другия край на града със стар кафяв форд сиера — едва ли някога е правена по-безлика и скучна кола. Не знаех чия е и откъде се е взела — и проявих благоразумие да не питам. Сигурно вече сте се досетили, че Шобан по инерция се намести зад волана. Движението беше убийствено, чувах как ирландката пъшка всеки път, когато й се налага да натиска спирачките, кракът сигурно я болеше непоносимо. Това обаче не я вразуми да кара по-бавно и тя препускаше из задръстените тесни лондонски улички едва ли не като Михаел Шумахер.

— Та при кого отиваме? — попитах аз.