Глутница ангели

— Всъщност не му знам името, дали са ми само адрес. Ние с този човек се познаваме косвено, знаем за усилията, които прави всеки от нас, но никога не сме се срещали. Трябваше да преговарям доста дълго, докато уредя и това посещение…

— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш? Можем ли да се доверим на тези хора? — попита и Паху.

— Повече от сигурна при тези обстоятелства. Запознат ли си изобщо с кабалата?

Паху поклати глава.

— Чувал съм какви ли не небивалици и съм достатъчно запознат, за да знам, че с тези неща шега не бива. Евреите ме плашат до смърт.

— Я повтори! — подканих аз, сетил се за руните, жигосани върху гърдите му.

— Постъпваш мъдро — каза му Ума. — Изучавала съм кабалата, но за беда така и не усвоих староеврейския, а повечето преводи, дори латинските, не струват. Затова и познанията ми са от втора ръка и на тях почти не може да се разчита.

— Староеврейски ли? — възкликнах аз.

— Ти, Марти, запознат ли си с кабалата?

— Това е една от думите, които витаят в главата ми, без да съм съвсем наясно какво точно значат. Както думата „дуоденум“. Кабалата е нещо като еврейско вуду, нали?

— Сравнението не е лошо. Всъщност между двете има доста интересни допирни точки. Които според мен са твърде специфични, за да са случайни.

— Я да видим дали ще позная: следващата спирка в нашата обиколка, обхващаща различни култури, е храмът „Вет-Шалом“.

— Няма да ходим в синагога, но човекът, когото търсим, безспорно е евреин. Магьосник кабалист, макар че цадик вероятно няма да приеме такова определение.

— Цадик ли?

— Това означава „праведник“ — обясни Ума. Паху ме изгледа така, сякаш съм му изял закуската, и поклати глава. — Понякога така наричат и високопоставените равини — допълни Ума, но не каза нищо повече.

Прекосихме центъра на града и навлязохме в северозападните квартали. Движението беше все така натоварено, въпреки че районът вече определено изглеждаше по-подреден и богат. Подминахме Хампстед, който донякъде ми напомняше Санта Моника, но без океана, и Голдърс Грийн. Ума извади картата и започна да упътва Шобан. Профучахме покрай няколко синагоги, първите, които виждах в Лондон, и покрай какви ли не магазини: месарници, хлебарници, китайски ресторантчета, от които личеше недвусмислено, че сме в заможен еврейски квартал. Заприлича ми на квартал Феърфакс в Лос Анджелис, само дето беше малко по-лъскав. Тукашната стерилност, така присъща на богаташките райони, ми напомни повече от всичко друго, което бях видял досега в Англия, за американските предградия с техните заможни обитатели.

— Май е тук — посочи Ума средно голяма къща, съвсем същата като десетина други наоколо, насред тиха уличка.

Шобан спря пред входа. Всички слязохме от колата.

— Сигурна ли си, че не грешиш? — попита отново Паху.

— Това е адресът, който са ми дали — отвърна Ума.

Шобан оглеждаше свъсена улицата, душейки въздуха като хрътка.

— Всичко наред ли е? — попита я индийката.

Шобан изсумтя неопределено.

— Да не те сърби нещо? — намесих се и аз.

После също се огледах притеснено.

— Не — рече ирландката. — Не ме сърби нищо. Само дето ти ме дразниш неописуемо. Но вече почти съм ти свикнала.

Последвах другите по спретнатата пътека към входната врата. Подминахме лъскав червен ровър, спрян пред гаража, и аз забелязах откъм вътрешната страна на задния прозорец стикер на американски университет. В другия край имаше мъничко израелско знаме, на задната седалка бе сложено и детско столче. Шобан, която стоеше до мен, още се озърташе нервно, когато Ума натисна звънеца.

Отвътре се чу трясък, последван от пискливото „По дяволите!“. Зад вратата пак се раздаде тътен, сякаш там имаше строителна площадка и работеше гредер, и ние четиримата се спогледахме. Ума отново позвъни и отвътре се чу сподавеното:

— Идвам, идвам!

Жената, която ни отвори, бе по-дребничка дори и от Паху. Беше облечена с торбести дънки, бели маратонки „Найки“ и черна блуза със зайчето Бъгс, което надничаше иззад емблемата на „Уорнър Брадърс“. Боядисаната й в черно коса беше на сиви кичури, които наподобяваха захар върху козунак. Сиви косъмчета се виждаха и върху гъстите й вежди. Жената имаше пълни бузки, голяма кафява бенка върху лявата буза с три доста дълги косъма и мустачки, както доста жени след критичната възраст. Според мен беше някъде към седемдесетте, въпреки че не бих й го казал право в лицето. Защото очите й бяха ярки и пронизващи като дъгови лампи. Домакинята ни огледа един по един.

— Ума? — попита бабката.

— Да. А вие сте госпожа Стайн, нали?

— Да, Лили Стайн — каза жената и протегна ръка. Ума се ръкува лекичко. — Много се радвам, че сте се отбили. Заповядайте, влезте.

Ума пристъпи в антрето.

— А това сигурно е Шобан — рече Лили Стайн с акцент, който определено беше американски, и пак протегна ръка. Ирландката я пое и се здрависа по-енергично. — Брей, че яко момиче! И какво лице! Приказно! Трябва да ми кажеш как го поддържаш.

— На драго сърце — отвърна Шобан.

Не съм съвсем сигурен, но ми се стори, че по-младата жена поруменя. Голяма симпатяга беше тази Лили!