Глутница ангели

— Сигурна съм, че не е споменал за нея. Сега вече си давам сметка, че още от самото начало онези кретени от Тулий са искали да ни изиграят, за да ги заведем при цадик. И те като мен безспорно са чули мълвата, че ламид вавник наистина съществува. Нямаше да намерят сами Лили, а не са могли да се надяват, че ще отровят лей-линиите и ще извършат злите си окултни дела, докато ламид вавник оказва влияние върху тукашните земи. И какво направих аз — поднесох им Лили на тепсия!

— За щастие тя умее да се брани чудесно — рекох аз и за кой ли път погледнах голем. — И сега какво?

Ума поклати глава.

— Вече не мога да ви бъда водачка. Подведох хората, които ми вярваха, обрекох ги на смърт. Никога повече няма да го правя.

— Да опустее дано! — изруга напосоки Шобан, но всъщност го казваше на всички нас.

Нямах какво да добавя.

Сигурно не е кой знае какво да прекосиш без произшествия нощен Лондон, при положение че живееш в свят, където пред теб се разхожда голем, лоа се вселява в тялото ти и се натъкваш на друиди нацисти, които не пестят средствата, само и само да се докопат до властта, но имах чувството, че е станало същинско чудо, когато слязохме от очукания черен микробус на тъмната уличка пред индийското ресторантче на Ума. Ума побърза да скочи от микробуса и аз видях защо: на уличката изникнаха като с вълшебна пръчица — ще прощавате за израза! — петима-шестима смръщени млади азиатци, които веднага ни наобиколиха. Щом видяха Ума, й кимнаха и отново изчезнаха в мрака.

— Ама че работа! — изругах едва чуто аз.

Шобан успя криво-ляво да се изправи, но този път от немай-къде не отказа, когато й подадох ръка, за да слезе от микробуса. Нозете й се подкосяваха, ала въпреки това ирландката настоя да отиде сама, без чужда помощ, при задната врата на ресторанта — куцукаше и се държеше отстрани за главата, сякаш тя всеки момент щеше да падне. Лили също слезе и дойде при нас с Ума. Още гледахме голем.

— Дали някой тук ще ни създава главоболия? — попита Лили.

Ума се взря в мрака и поклати глава.

— Изключено.

— Така си и знаех. Тогава ще го оставя тук.

— Безопасно ли е?

— Не може да отиде никъде без това — обясни ми възрастната жена и ми показа късчето пергамент, което я бях видял да вади от устата на съществото.

— Какво е това? — прошепнах аз.

— Името Божие, моето момче.

Кимнах, все едно съм наясно.

Последвахме Шобан през тъмната кухня и влязохме в ресторанта, където както, никога нямаше никого. Шобан беше допряла две маси и бе легнала върху тях със затворени очи.

— Ей, ти! — изкрещях аз. — Не бива да заспиваш!

— Кой е казал, че спя, глупчо? — изпелтечи ирландката. — Просто искам да ми починат очите.

— Ще я наглеждам — каза Ума с тон, от който недвусмислено личеше, че се признава за победена.

Върна се в кухнята и донесе няколко мокри кърпи. Седна до Шобан и се зае да промива отстрани разкървавената й глава. Видях как ирландката се смръщва няколко пъти, веднъж дори простена, което идеше да подскаже, че поне не е припаднала.

— Има ли някакъв шанс да пийна нещо? — поинтересувах се аз.

Ума ми посочи хладилника със стъклена врата до входа за кухнята, пълен с бутилки „Кингфишър“.

— Та аз съм в рая! В рая — изтананиках. Шобан простена отново. — Някой друг?

— На мен ми се пие чай — обади се Лили.

Ума кимна — имаше доста окаян вид.

Тръгнах към кухнята, като грабнах пътем една бира и я пресуших до половината, преди да предприема каквото и да било друго. Видях голям, едва ли не промишлен бойлер, но не знаех как да го пусна. Накрая кипнах вода в едно канче на печката и се запретнах да тършувам из шкафчетата, докато не намерих кутийка с пакетчета чай. Налях една чаша и за Шобан — за всеки случай.

— Какво, няма ли мляко? — възкликна Лили, когато сложих чашата пред нея.

В един от хладилниците в кухнята открих опаковка мляко, на връщане към салона грабнах още една бира.

— Нещо друго? — попитах Лили и й връчих млякото.

— Захар?

Захарниците бяха струпани в края на една от полиците. Взех една и я сложих пред възрастната жена.

Тя си капна в чая своя напръстник мляко, сложи си и две пълни лъжици захар. Разбърка ги и отпи шумно.

— Хубав чай, моето момче — похвали ме Лили.

Седнах срещу нея и също надигнах бирата.

— Как е носът? — попитах я.

Лили остави чая, вдигна ръка и пипна лекичко носа си. Понамръщи се.

— Боли ме.

— Вероятно е счупен.

— Сега пък на лекар ли се правиш? Всъщност няма значение. Имаме по-големи тревоги. — Лили погледна Ума и Шобан, която отново беше седнала. — Не искате ли да дойдете при нас, милички? Или вече сме ви омръзнали?

Ума отправи на Лили един от най-киселите погледи, които съм виждал някога, но не каза нищо. Изправи се, като преобърна стола, и тръгна към тоалетната.

— На всички ни е тежко — сподели с мен Лили.

Шобан слезе с доста усилия от масата и тръгна, залитайки, през ресторанта — направо се свлече на един от столовете, когато стигна при нашата маса.

— Радвам се да те видя отново сред живите, скъпа.

— На това живи ли му викаш? — рече ирландката.

— Я питай Паху, да видим той какво ще ти каже.