Глутница ангели

— Ха! Жалко, че съм изтървала това зрелище. И не съм видяла как му изтръгват ръцете на малкия гадняр.

— Бива ли да говориш така! — укори я Лили.

— И таз добра! Бивало ли да говоря! Нали твоето чудовище го разкъса на парченца!

— Да — съгласи се едва чуто Лили.

— Как го направи? — намесих се и аз. — Откъде, по дяволите, се взе… този голем?

— Голем е това, което е. Направен е от пръст и в името Божие е надарен със сила. Тъй като аз съм му дала форма, голем отвръща, когато го повикам и… трудно ми е да обясня. Той ми е нещо като роднина. Макар че има неща, които, дори и да му заповядам, няма да стори.

— Защо? — изненадах се аз.

— Защото силата му е дадена в името на Бога.

— Нещо не разбирам — знаех си своето аз. — Защо…

— Слушай! — извика Лили, изгубила търпение. — Посветила съм цял живот на това, десетилетия наред съм изучавала свещените книги, за да разбера и да съм достатъчно подготвена да направя голем. Направи го и ти и тогава питай.

Когато Лили се пресегна да вдигне чашата чай, аз видях, че ръцете й треперят. Може би не само заради мен, а и заради това, че Паху й е поднесъл такава изненада. Вече ме беше страх да пророня и дума.

— Аман от теб! — тросна се Шобан и замахна към мен с окървавената кърпа. — Късаш нервите на всички.

Поклатих глава и вдигнах ръце — демек, предавам се. Чувствах се ужасно виновен — и аз не знам защо. Добре че точно в този момент от дамската тоалетна се върна Ума и ние извърнахме погледи към нея. Тя тръгна със смъкнати рамене през ресторанта и някъде по средата на разстоянието между нашата маса и кухнята спря. Погледна нас, сетне и задния вход. Не знам какво си мислеше, но си личеше, че се опитва да вземе решение.

Стоя така към половин минута. После изправи рамене, дойде с вдигната глава на масата и седна. Погледна с очакване Лили.

— Благодаря ти, миличка. Знам, не е лесно.

Ума само наведе глава.

— А колкото до теб, моето момче — извърна се възрастната жена към мен, — извинявай, че ти се разкрещях. И аз не знам какво ме прихвана. Ала нощта наистина беше много тежка.

— Не се притеснявай — успокоих я аз.

Лили ме потупа по ръката.

— Опасявам се, че още не е приключила. Предстои ни да свършим още нещо, което не е от най-приятните.

Беше си доста страшничко.

Откакто се помня, живея в големи градове, бил съм на улицата — понякога в най-гадния смисъл на думата — по всяко време на деня и нощта. Веднъж бях в Ню Йорк, когато насред март най-неочаквано се изви фъртуна. Помня, излязох от хотела някъде в три след полунощ и за пръв път видях град, който направо е застинал — по притихналите улици нямаше и едно-едничко жълто такси.

Тази нощ в Ийст Енд нямаше сняг, но се беше възцарило дори още по-голямо мъртвило.

— Къде са хората? — прошепнах аз. — Да не си направила нещо? Или може би Тулий?

— Аз не съм вълшебница! — възкликна Лили.

Само я изгледах.

— Добре де! Исках да кажа, че не знам как се правят такива неща.

Докато вървяхме покрай магазините със спуснати кепенци и тъмни витрини по Комършъл стрийт, не срещнахме жива душа — нямаше хора, нямаше автомобили, нямаше дори разгонени котки, тръгнали по любов. Ако не бяха примигващите светофари, щях да си помисля, че самото време е затворило очи и е затаило дъх в очакване да види какво ще се случи.

— Според мен това е магия — обади се Ума. — Смятам, че има мигове, когато дори най-бездуховните чувстват, че става нещо важно точно както усещат и лей-линиите. Вероятно не си дават сметка какво долавят, а и повечето не са в състояние да го разберат. И въпреки това го усещат. Стоят си вкъщи. Лягат да спят. Седят на тъмно или се мятат в леглата и чакат, и се надяват мигът да отмине.

— Явно са много по-умни от нас — смотолевих аз.

— Така личи — съгласи се Ума.

— Амин — обади се и Шобан.

Беше настояла да дойде, колкото и отпаднала да бе, колкото и да я болеше цялото тяло, въпреки че главата й бе превързана с разкъсаната престилка на един от сервитьорите, която още миришеше на телешко задушено. Ума се бе опитала да я разубеди, но мен ако питате, всички бяхме доволни, че ирландката е с нас. За да не остава по-назад от младите приятели на Ума, изникнали от мрака, Шобан беше въоръжена до зъби.

— Ами голем? — попитах аз.

— С нас е — отвърна Лили, но не пожела да каже нищо повече.

Бях видял, че отново пъха късчето пергамент в устата на съществото. Това начаса му беше вдъхнало живот и скованото му тяло се бе размърдало досущ спечена пръст, освежена от напоителен дъжд. Голем бе слязъл от задната част на микробуса и беше започнал да се движи като сянка. Лили допря за миг пръстите си до челото му и той се бе слял с непрогледния нощен мрак.

Вървеше безшумно.

Свърнахме зад един ъгъл и пред нас като зъбат призрак изникнаха черквата „Крайст“ в Спитълфийлдс и бялата й камбанария, която отразяваше ярката лунна светлина. Без да продумваме, всички спряхме като заковани и вперихме погледи в нея. Черквата наподобяваше фар в нощта. Колкото повече я гледах, толкова повече ми се струваше, че сияе. Затворих очи, разтърках ги с длани, но когато ги отворих, останах с впечатлението, че храмът грее дори още по-ярко.