Глутница ангели

— Дали това съм аз? — казах аз.

— Че кой друг да е, дявол го взел!

— Ти си си ти, Марти. Ние също сме си ние. А онези долу са си те.

— Според мен се е почнало: Тулий е тук.

— Виж ти! — рекох аз. — Пълен напред!

— Не във

, а под черквата — беше ни обяснила Ума още в ресторанта.

— В подземието ли?

— Казва се крипта, Марти. Както в Кентърбъри.

— Все тая! — примирих се аз.

— И под криптата — добави Лили. — Под всичко. През средновековието християните са погребвали тук хората, измрели от чума, понеже не са разбирали енергията, излъчваща се от това място, и са се страхували от нея. Откакто свят светува, много преди градът да бъде наречен Лондон, Триновантум или Троя Нова, тук е имало средоточие на енергия. На това място древните римляни изграждат храм и погребват в осветената земя своите сановници. Хилядолетие преди тях друидите играят тук своите хороводи — мешуга, и проливат кръв в прослава на боговете си. Няма да се изненадам, ако първите хора, стъпили на тези острови, са се молели и са погребвали тук децата си. Мястото наистина е много древно.

— И Тулий го знае — отбелязах аз.

— О, да. Катакомбите и проходите под Спитълфийлдс са в сърцето на магията на тези земи. Именно оттук тръгва онова, което Ума нарича лей-мрежа, а аз бих определила като плътта на сефирот на земята. Тук е средоточието на всички мистични енергии в Британия. Тъкмо по тази причина Тулий ще е там и ако му падне случай, ще се опита да отрови кладенеца.

— Мале! — възкликнах аз.

— Залагаш си задника, моето момче.

Докато минавах покрай черквата, се извърнах да погледам извисилата се бяла камбанария и усетих как ме плисва вълна електричество. Почувствах чак в костите си тръпка, сякаш имаше няколко малки земетресения, и изпитах усещането, че костният ми мозък кипва. Отзад в главата отново ме прониза познатата болка, за миг ми се стори, че ще падна, ала болката мина бързо, отнасяйки със себе си и електрическия ток.

Пред късогледото око на съзнанието ми като светкавица изникнаха черните силуети. Отново потреперих целият.

Лили ни поведе през безлюдната улица, нагоре по пресечката, покрай Спитълфийлдс Маркет. Завихме и тръгнахме по криви пресечки. Лили спря пред една сравнително нова сграда и натисна звънеца. Обърнах се да видя още веднъж черквата и да се ориентирам: не съм много сигурен, но ми се стори, че сме съвсем близо от мястото на последното убийство, извършено от Джак Изкормвача. По време на рекламната кампания на „Кълбо от огън“ не бяхме правили снимки тук, понеже Мер рече и отсече: съвременната архитектура ще съсипе атмосферата. Де да беше и той сега с нас: тръпки ме побиваха само като се огледах наоколо.

Гробовната тишина най-сетне беше нарушена от трясъка на вдигани резета. Вратата се отвори и се показа дребничка жена, облечена като за вихрена нощ в клуб „Талибан“: от глава до пети беше забулена в черен чаршаф. Бяха покрити дори очите й: имаше само малък процеп, през който да вижда. Всъщност само предполагам, че отдолу е имало жена, може да е бил Джими Хофа65 или някоя танцуваща мечка от руски цирк. Под топовете черен плат не личаха никакви очертания на тяло, а човекът не пророни и дума. Само ни погледна, кимна на Лили и ни махна да влизаме.

Лили тръгна най-отпред по застлания с килим коридор. Чух как резетата и катинарите отново се затварят след нас, но щом се обърнах, дребничката фигурка беше изчезнала. Шобан също погледна назад и само сви рамене, когато вдигнах въпросително вежда. Въпреки това вече държеше в ръка пистолета марка „Берета“. Подминахме няколко отворени врати — бяха на помещения, които, общо взето, бяха празни. В едното мярнах няколко разхвърляни кашона, в друго — сгъваеми столове, подредени в нещо като кръг, но по нищо не личеше тук да живеят хора. Стените бяха голи, нямаше и телевизионни приемници или фотьойли. Дори стари вестници или хартийка от бонбон, метната в ъгъла. Наоколо не се виждаше жива душа.

В дъното на коридора Лили отвори врата, зад която имаше стълба, водеща надолу. Завъртя ключа до вратата и включи мъждивите крушки по тавана. Без да казва и дума, ни поведе надолу. Ума вървеше зад нея, после идвах аз, Шобан подсигуряваше тила.

Веднага щом слязохме, Лили дръпна висящо шнурче — и добре че го направи, защото светлината по стълбището угасна миг-два по-късно — и запали друго мъждиво осветление по тавана, което не можеше да разсее дори мрака по ъглите в подземието. Всъщност така вероятно бе за предпочитане, защото и малкото, което се виждаше, бе доста занемарено. Сивият циментов под бе много мръсен, по ъглите, които, слава богу, не се виждаха, сигурно имаше валма пепеляк. Каквато и да се явяваше, жената в черно определено не бе от най-големите чистници.

В дъното на просторното подземие имаше дървена врата. На пирон до нея бе окачен дълъг тънък ключ. Вратата нямаше ръкохватка, затова пък имаше ключалка.

— Много обезопасено, няма що! — отбелязах аз. — Представяте ли си какво ще обяснявате на застрахователите, ако някой извърши кражба с взлом?

Лили се обърна и ми се усмихва.

— Нали нямаш нищо против честта да отключиш?