Глутница ангели

— Притесняват се, но не са изпаднали в паника. Поне засега. Чакат дали някой тук също ще пусне снимките. Запазили са си паниката за тогава. Нещата наистина не са розови, Марти. Какво ти трябваше да се забъркваш в тази каша!

— Никога ли, Кендъл, не си изпадала в положение да смяташ, че си длъжна да направиш онова, което е редно? Без оглед на последиците?

— Да, изпадала съм — призна си тя с половин уста.

— Може и да ти звучи налудничаво, но изпаднах точно в такова положение. Аз такова… сега нито не разполагам с енергията, нито съм достатъчно трезвен, за да се впускам в неприятните подробности, но просто така се получи. Нямах намерение да се забърквам в нищо — божичко, всъщност дори не знам какво точно става — но направих всичко по силите си да се държа като мъж. Както знаем обаче, никое добро дело не остава ненаказано. Може би съм се вживял прекалено много в ролята си на телевизионен герой.

— Нали не ме баламосваш, Марти? — попита Кендъл.

— Не, не те баламосвам, Кендъл.

В Лос Анджелис последва поредното мълчание — този път, слава богу, по-кратко. После:

— Добре, Марти. Вярвам ти. Ще се опитам да се преборя с телевизионния канал тук и да посрещам ударите от онези кретени от сателита в Лондон. Хич да не си въобразяват, че ще ми изкарат ангелите със своя акцент.

— Сигурна ли си, че ще се справиш?

— Повече от сигурна. Имаш думата ми, Марти. Усетя ли, че не мога, ще се наложи да си търсиш друга агентка.

— Благодаря ти, Кендъл — изграчих аз.

— Остави го това, с което се наливаш, и легни да се наспиш. После ще поговорим пак.

Кендъл затвори.

На дъното на бутилката бяха останали няколко глътки касисов крем. Вдигнах шишето към устните си, но се сетих какво ми е казала Кендъл. Напипах малкото капаче под възглавницата си, завъртях го върху гърлото на бутилката и я метнах в боклука.

После съм заспал.

По едно време се събудих, уплашен до смърт — нямах представа къде съм. Както понякога се случва, ако си на чуждо място.

Помнех смътно, че съм сънувал поредния си страшен сън, но не се сещах за подробностите. За късмет още си бях пиян и бързо съм се унесъл отново.

На сутринта пак не помнех никакви подробности.

Следващият ден мина без произшествия. Телефонът звънеше често — оставих съобщенията да се трупат върху писалището. Телевизорът ми мигаше, ала аз просто местех канала отново на боулинга. Няколко пъти се почука и на вратата, аз обаче отворих само на камериерката. А също и на милосърдния ангел, който напълни отново минибарчето. Казах обаче на момичето да не слага касисов крем. „Всичко с мярка“, ето какво трябва да напишат върху надгробния ми камък.

Нямах намерение да излизам навън — направо изумително е какви чудесии ще ти донесат от обслужване по стаите, стига да не питаш колко ще ти вземат за това — но се обади Джун Ханоувър, която ме покани на късен обяд. Не ми се ходеше, но не исках и да й отказвам. А трябваше да го направя. Държахме се сковано, седяхме като на тръни и негласно се съгласихме, че е по-добре да претупаме обяда.

После два часа се разхождах из града. Очаквах репортерите и фотографите от жълтите вестници да ми устроят едва ли не засада, но явно съм надценил славата си. Единствените набези, които се наложи да отбивам, бяха на вездесъщите просяци и пияници, които току протягаха ръка да им пусна някое и друго пени. В Лондон те са точно толкова много, както и в Лос Анджелис, с тази разлика, че нямат слънчев загар. Затова пък много повече са скитниците тук, които си имат кучета. От това вероятно ще излезе интересна изследователска тема за социологическа дисертация.

Отидох на Трафалгарския площад и заедно с другите туристи зяпнах Колоната на Нелсън. Кой знае защо — вероятно заради пълното ми историческо невежество и животът, прекаран пред телевизора — винаги съм си представял Ози Нелсън22 навръх големия каменен фалос. Та бях малко разочарован от статуята на адмирала, който привлича гълъбите. А гълъби там — дал бог. Мястото е омърсено от тях. В буквалния смисъл на думата. По причини, известни най-вече на хората в лондонското кметство, уличните продавачи имат разрешителни да предлагат и храна за птици, които туристите да хвърлят на летящите плъхове. Човек би си помислил, че страна, изживяла веднъж чумна епидемия, ще е по-предпазлива с животните, преносители на зарази, но не би! (Всъщност нещата като че ли се проясниха, когато по-късно установих, че Китайският квартал е само на хвърлей от тази люпилня на гълъби. Да ви призная, побиха ме тръпки. Никога повече няма да хапна пиле по китайски. Без мен!)

Оттам поех на юг към Темза. На крайбрежната улица Виктория минах по моста за пешеходци и се захласнах по очертанията на хоризонта на изток — наистина невероятната гледка, където над всичко властваше огромното кубе на „Свети Павел“! Ненагледна красота, ще знаете, в която има нещо странно, импресионистично.